Тату ден
Взех първата си заплата с ясната мисъл,че това ще е последният ден без картинка.Не.Нямам предвид,че ще си купувам от онези книжки,които развиват усета към цветовете, по извесни като „Книжки за оцветяване”.Не.Става дума за тотално ново жигосване,нещо което ще нося с гордост и за вечни времена,като белият дроб... примерно.
Заветният ден се оказа събота и ми тръгна по вода.
Въоражена с чадър /който не оцеля при поройния дъжд/, телефон /ако се наложи да викам Бърза помощ/ и „Сто години самота” на Маркес, която за пореден път презаписвах в библиотеката, защото не мога да живея без Мокондо и семейство Буендия.
Мокра до кости /буквално/ застанах до червената врата.
Защо е червена?
Сигурно от всичката кръв и плазма.
Преглътнах и натиснах звънеца.Чух шум и затаих дъх, всеки миг очаквах вратата да се отвори от изцяло татуиран, гологлав човек с череп на врата и малки очила.Разочорование /не съвсем/.Вики се оказа страшен слаур,с малка обичка на брадичката и много мила усмивка..
Погледна ме и получих покана да влезна,аз от своя страна наджваках всичко.
Студиото се оказа топло/имах си аз/ и миришеше на нещо странно и непознато,което погали въображението ми.
Извадих заветното лисче,което пазех повече от /Райна Княгиня - въстаническото знаме/от две години и го подадох.
Чаках – секуна,две,три ...”Кажи нещо” – крещяха мислите ми.
„Японско” – измънка той.
„Не.Китайско”- отвърнах аз.
„Знаеш ли какво означава?”
Що за въпрос.Колко време прекарах в ровене из енциклопедии и в необятният свят на Google, за да ги намеря.
„Знам.Защо?”
„Повечето идват,забиват нос в папката и казват – искам това.”
Усмихвам се ... всичко в живота е символика.
И той се усмихва – това е момента, думите излетяха и нямаше какво да ги спре.
„Колко ще струва?Колко време ще отнеме?Може ли черна?Ще боли ли?”
Това последното наистина ме вълнуваше най-много.
„25 лв., 40 минути,може, зависи.”
„Наистина ли?”
Явно разбра отчаяната ми физиономия.
„Няма да боли.”
Аз му повярвах и не боля,по скоро леко дращене, което се тушираше с вазелин и безкрайно бъбрене от моя страна, и известно мънкане от негова.
Накрая бях опакова с фолио, залепена с лепенка и проводена с указания какво да правя.
Когато се събудих в неделя изпитах ужас да не би да е останала като ваденка по чаршафите,но не,беше там на моето рамо – болезнено прекрасна.
Сега няколко месеца по-късно и с безмилостно пребиране на пуловерите в дъното на гардероба с гордост мога да показвам новата част от мен.
Дали го харесват?
Незнам,но май и не ме интересува,защото не всички обичат Lordi,а аз ги обожавам.
Заветният ден се оказа събота и ми тръгна по вода.
Въоражена с чадър /който не оцеля при поройния дъжд/, телефон /ако се наложи да викам Бърза помощ/ и „Сто години самота” на Маркес, която за пореден път презаписвах в библиотеката, защото не мога да живея без Мокондо и семейство Буендия.
Мокра до кости /буквално/ застанах до червената врата.
Защо е червена?
Сигурно от всичката кръв и плазма.
Преглътнах и натиснах звънеца.Чух шум и затаих дъх, всеки миг очаквах вратата да се отвори от изцяло татуиран, гологлав човек с череп на врата и малки очила.Разочорование /не съвсем/.Вики се оказа страшен слаур,с малка обичка на брадичката и много мила усмивка..
Погледна ме и получих покана да влезна,аз от своя страна наджваках всичко.
Студиото се оказа топло/имах си аз/ и миришеше на нещо странно и непознато,което погали въображението ми.
Извадих заветното лисче,което пазех повече от /Райна Княгиня - въстаническото знаме/от две години и го подадох.
Чаках – секуна,две,три ...”Кажи нещо” – крещяха мислите ми.
„Японско” – измънка той.
„Не.Китайско”- отвърнах аз.
„Знаеш ли какво означава?”
Що за въпрос.Колко време прекарах в ровене из енциклопедии и в необятният свят на Google, за да ги намеря.
„Знам.Защо?”
„Повечето идват,забиват нос в папката и казват – искам това.”
Усмихвам се ... всичко в живота е символика.
И той се усмихва – това е момента, думите излетяха и нямаше какво да ги спре.
„Колко ще струва?Колко време ще отнеме?Може ли черна?Ще боли ли?”
Това последното наистина ме вълнуваше най-много.
„25 лв., 40 минути,може, зависи.”
„Наистина ли?”
Явно разбра отчаяната ми физиономия.
„Няма да боли.”
Аз му повярвах и не боля,по скоро леко дращене, което се тушираше с вазелин и безкрайно бъбрене от моя страна, и известно мънкане от негова.
Накрая бях опакова с фолио, залепена с лепенка и проводена с указания какво да правя.
Когато се събудих в неделя изпитах ужас да не би да е останала като ваденка по чаршафите,но не,беше там на моето рамо – болезнено прекрасна.
Сега няколко месеца по-късно и с безмилостно пребиране на пуловерите в дъното на гардероба с гордост мога да показвам новата част от мен.
Дали го харесват?
Незнам,но май и не ме интересува,защото не всички обичат Lordi,а аз ги обожавам.
Коментари