Тайният дневник на Бабатунде Аденижи

„Тема Спорт“ се натъкна на тефтерче, в което има записки на лице, за което се предполага, че е новото попълнение на Левски БабатундеАденижи. Публикуваме го, тъй като много събития съвпадат с реалността.

Ден 1. 15-и по нощите
След неколкоседмични разминавания най-после пристигнах в България. Беше ми интересно какво пък толкова са харесали в мен като футболист, тъй като вероятно добре са проучили, че като човек съм благ характер. На летището ме чакаха хора от клуба, които се караха с някаква огромна група таксиметрови шофьори, които ми предлагаха да ме откарат почти за без пари до хотелче в планината или в квартал на бежанците около някакъв мост с лъвове. Това с лъвовете не ми хареса като идея, писна ми от тях в Африка.

Ден 2. 16 февруари.
Бях цял ден на медицински прегледи. Искаше ми се да почина малко, но ми обясниха, че бързат да подпиша договор, за да ме представят пред запалянковците. Така и не смогнах, защото ме мотаха, за да ми вземат ДНК да установят на колко години съм.Пак прегледи, пак изследвания. Тези хора Меси ли купуват или мен, вече започнах да си мисля, че май ще ме правят студент по медицина. Първите ми контакти с новите съотборници не бяха особено приятни. Питаха ме на колко години съм и какъв костюм ще купувам на сина ми за абитуриентския бал. Явно нещо имаха предвид относно датата ми на раждане. Защо на снимките съм бил с набръчкано чело, а сега не било така и дали познавам някакъв лекар Енчев. Стадионът на Левски е доста интересен, има нова, но недостроена трибуна, на която обаче няма козирка. Шушукаха си, че козирка може и да няма скоро, защото политическата обстановка била сложна. Не знам какво означаваше това. Шефът малко го раздава мафия –небръснат, с дъвка и яке с черепи. Представянето беше в кино, може би бяха отложили прожекция на „Боговете сигурно са полудели“ заради нас. Сложиха ме на една маса отпред до сцената. Преди да започне церемонията всички си ровихме в телефоните. Казаха ми, че в България имало джебчии. Затова на сцената бях с диагонална чантичка, вътре имах 100 долара – 5 банкноти по 20, да си имам първите дни за дюнери. Бях най-отпред, с анцуг, който на всичкото отгоре ми беше къс.

Ден 3. 

Подписах.Снимах се с шал на Левски в една стая, в която имаше витрина с трофеи, която беше потънала в прах. Видях, че последната купа е от 2009-а година. Тези хора ми обясняваха, че идвам в най-големия клуб в България, пък не са печелили нищо от 6 години. На първата тренировка ме опънаха с разни странни упражнения, отскоци, дърпах ластици. Разгледах си договора, нямаше мои задължения за участия в лекоатлетически състезания. И това не ми хареса особено, добре че заплатата ми ще е стабилна, пък може и да не ритам топка непрекъснато.

Ден 5. 

Тръгнахме за Разград. Казаха ми, че ако не спечелим там, май няма да се отваря скоро онази витрина в стаичката, където подписах договора си. Аз нямах право да играя там, защото едно момче от клуба ми СъншайнСтарс, което е тръгнало пеша от Нигерия с жълтата ми карта, се е изморило и трябва да преспива по пътя. Но очаквам скоро да стъпи в Европа, ако се измъкне от размирна Либия и после преплува с някоя лодка на бежанци до Гърция. В автобуса до Разград слушахме цалга, някаква странна музика, на която се щрака с пръсти.

Ден 6. 

Всъщност стадиончето на Разград не беше голямо, но пък беше почти ново в сравнение с нашия. Настаниха ме в ложите на мек стол, предложиха ми кренвирш в хлебче. Шефовете на другия отбор са двама братя. Наколо имаше много охрана. Опасявах се да не стане нещо с мен, защото от Нигерия родата ме предупреждаваха, че в България по стадионите има много охрана, защото шефовете не са случайни хора. Домакините ме посрещнаха с орел, знаеха че имам 4 мача за националния отбор на суперорлите. Техният орел литна, ама някакви фенове се раздумкаха с тъпани и птицата изчезна. Вкараха ни гол много рано. После един русоляв от техните се опита да счупи краката на един русоляв от нашите. Леле, ако бях на терена, щях да му откъсна главата на оня и да му изпия кръвчицата. Онези бяха по-добри, а нашите… вече разбрах защо са ме искали толкова настоятелно, напред са зле. Научих първите си думи на български – палячо, смешник, трагедия, катастрофа. Разбрах и кой е Филип Плейн, както и Азис, който леко прилича на нигериец. След мача ми казаха, че е много важно да науча следното изречение: „Това е футболът, животът продължава, играем мач за мач, обиграваме отбор“. Малко ще ми е трудно, но до два-три дни ще го науча, за да съм подготвен за пресата. На връщане от Разград вече не слушахме от онази музика цалга в автобуса. Пътят не беше магистрала, което ме навеждаше на мисълта, че пътуванията ни в България няма да са леки. Все пак с приближаване до София вече бяхме на магистрала „Хемус“. Която на много места беше без маркировка, а където имаше мантинела, беше ръждясала и пътят нито бе осветен, нито нищо. Казаха ми, че и тази магистрала била така, защото политическата обстановка била сложна и скоро няма да я довършват.