Сянка

Вървя сама, за пореден ден, гледам, но не виждам. Сенки преобладават. Вървят хората безз да разберат, че са се обезличили. В тях съществува само чувството за преданост. Преданост към материалното, към страха, към смъртта...
Измъчвам се! Протягам ръце, но никой не иска да се хване за мен и да го изкарам от бездната. Горя! Крещя! А гласът ми е нечут. Те се блъскат в мен, преминават през мен и гледат само напред. Там ги води той. Страха. Той ги изяжда един по един...
СамоТя се спря и ме погледна, и ми каза: "Мила, тръгнала си в грешната посока!" Неееее! Разберете! Отивайте щом щете, но аз искам да се спася! Искам да отведа всички там където има надежда!
Вълкът се всели в мен и аз започнах да ВИЯ! Но пак не ме чуха! О, НЕ!!! Душата ми се разпада! Ще изчезна...

С мен умря Любовта, с мен умря Радостта, с мен умря НАДЕЖДАТА!

Недей да позволяваш да умреш без душа! Бъди себе си! Бъди Любовта, бъди Радостта, бъди Надеждата... И ЩЕ СПАСИШ СВЕТА!!!

З. К. 02.10.2006г.