Сърцето в стъкленицата

„Давам нещото което не мислех, че имам. Нямам представа за какво говоря пак. Ще ми се да можех да замлъкна за момент, за да чуя себе си. В момента не говоря аз, а нещото, което света направи от мен… Помогни ми.”
 Тя заплака. Отдавна не можеше да се контролира. Опитваше се много, особено от както разбра за проблема си. Ходи къдели не… не можеше да спре да плаче. Очите й бяха постоянно подпухнали и отекли. Все едно не бе плакала, а й бяха забити няколко крушета. Приятелите й не знаеха какво е станало. Питаха я… Но как да им отговори, когато самата тя не знаеше отговорите.
 Положението се влоши, когато един ден изчезна. И този ден бе днес. Събра снимките, които имаше от детските си години, взе едно цветно стъкло, което пазеше от малка и излезе на улицата.
 Навън бе пусто. Тези дни бе ужасна жега и хората внимаваха да не излизат много на открито, защото бе вредно за здравето. По телевизията постоянно тръбяха колко е опасно. Но на нея не й пукаше.
 Не знаеше от какво й пука. Може би в това бе най-големия проблем. Търсеше непосилното. Смехът си. Дължеше си го.
 Приятелят й я напусна, когато една нощ се събуди от учестеното й дишане и я видя надвесена над него с нож в ръката… по ножа имаше следи от кръв… или поне така на него му заприлича. Много се уплаши и се разкрещя. Тогава тя пак заплака и каза,че той си внушава и че не й вярва… как можел да си помисли… Каза, че току що е яла сладко от ягоди, любимото й… но не помнеше как се е озовала в леглото с ножа. Това му дойде много. Бог му бе свидетел, че се опита да направи нещо… дори лекар повика… но тя така и не се видя с него. Колкото пъти имаха среща, толкова пъти тя излизаше. При това дори нямаше представа, че лекар ще идва. Не знаеше как го правеше, сякаш онази дарба, която като малка имаше, отново притежаваше. Дарба ли? Каква ти дарба?! Той никога не бе вярвал в тези неща… но вече наистина се чудеше имал ли е някога вяра.
 „Имам нужда от време” – това й каза. И си отиде.
 „ И той се отказа. А твърдеше, че ме обича… аз не му вярвах, но поне приятел мислех, че е” – помисли си тя.
 Но нямаше значение… Какво ли има значение и кой казва кое е важното. Всичко съградено с времето бе тотално разбито. Побитите колове в мозъка й се извадиха толкова лесно, колкото труд бе хвърлила, за да ги забие. Но то е така… както с онова цвете. Толкова грижи, докато цъфне… Дойде сланата и за един миг вече го нямаше. Беше се тотално изменило и развалило. Стана грозно.
 „Сълзите… пак те. Скоро ще се съсухря… колкото и вода да има в мен и в кръвта ми… Чувствам се слаба, може би ми остава още малко време, може би скоро ще се свърши… Какви ги мисля… Трябваше да го науча първо това… Че няма нито край, нито начало. Бебето ме изрита в корема. Дали и то… Сланата… Не може ли аз да стана сланата?! И без друго, това дете няма да расте с любов. Вместо с целувки, аз ще го обсипвам със сълзи… ако доживея да го видя. Дамян си замина. Дори и това, че нося детето му не го спря. Искам да го убия за това, което направи, искам да изтръгна сърцето му, да го консервирам и да го дам на детето, когато се роди, за да го изяде. Не мога да си представя, че то няма да познава баща си… и няма да познава сърцето му. Той бе толкова добър и мил с мен… толкова грижовен и внимателен. Не даваше и косъм да падне от главата ми. Явно искаше всичко за себе си… По-добре да поспя малко. Не мисля с главата си, а с онази нейна част, която се опитвам да игнорирам. Жалко, че е така безуспешно. Хищникът в мен се обажда и ми казва, че в това няма нищо нередно и нищо лошо…
 „Само още веднъж” – нашепва ми. - „Заради детето. Заради неговото добро.”
 „ Аз обичам детето си.” – казвам. - „Не искам да го лишавам. Но си забравих ножа. Не.. не съм съгласна. Искам го жив. Той не разбира, той не е на себе си… Как мога да го спра?! Как мога да му помогна… А на мен кой ще помогне? И тези сълзи, постоянно текат. Какво ли ми има? Ще ида до Лиляна. Тя е лекарка. Нали едно време за това замина ... за да можела да ми помогне.. и за да не съм била така тъжна. Да… сълзите не бликват от очите, само така изглежда. Но Лиляна не се прибра, не се върна, може би още не е открила лекарството.”
 …
 На вратата на кабинета се почука.
 - Влез.
 - Лили.
 - О, Ками, заповядай. Отдавна не си идвала… а и аз нямам време напоследък да те посетя… как си? Виждаш ми се… какви са тези очи! Плакала си.
 - Нали веднъж каза, че ще ми помогнеш. – озадачено казвам.
 - Естествено, мила… но какво има? Защо плачеш? Какво е станало, какво е това стъкло в ръцете ти…?
 - Не знам защо плача. Лили, моля те! Не знам какво става с мен, дали е от бременността…
 - Моля? Ти бременна ли си? И не си ми казала! Ама и аз съм една, как можах така да се залисам и да не ти се обадя. Покрай семейството ми… добре, че дойде. – искрена изненада се появи в очите й.
 - Дори не знам как стигнах до тук. Чувствам се много зле. Минават ми странни мисли. Помниш ли Дамян?
 - Приятеля ти ли? Да… как е той… нали не ти е направил нищо?
 - Не… той не. Помниш ли онази книга, която навремето четохме… за сърцето, което детето изяло, без да знае, че е на баща му.
 - Ками... Защо си мислиш за това?
 - Не знам! Не знам, не знам! Ужасявам се! Лили, ти си ми приятелка, какво ми става?!
 - Ками… Трябва да идеш при…
 - Недей! Недей и ти! Дойдох при теб… мисля, че ти поне си искрена с мен. Кажи ми какво си мислиш.
 - Добре, спокойно… ще ти кажа. Извинявай, не се усетих. Ако някой може да ти помогне, може би съм аз този човек… за миг си помислих, че трябва да идеш при специалист… Извинявай… ти не си случай. Ти си Ками, моята Ками.
 - Наистина ли? Наистина ли…
 - Моля те, спри да плачеш, къса ми се сърцето да те гледам така… Къде е Дамян?
 - Напусна ме.
 - Значи за това си…
 - Не е за това. Така съм от около година. Дамян не издържа. Една нощ се събуди и ме видя с нож надвесена над него.
 - Моля?
 - Така е… Не знам какво щях да направя… А днес, днес се сетих как детето ми ще порасне без татко и не би ли трябвало да направя онова със сърцето…
 - А… не мила. Не е това начинът. Стресна ме. Ти винаги си била изобретателна. Не ти трябват книги, дори и онези, в които така вярвахме… дори и да продължаваме да им вярваме. – за миг се замисли. - Потърси отговора в себе си… И това със сълзите… мисля, че знаеш какво ти има, но няма с кого да говориш. Мила, чувствам се много зле, че чак сега те виждам.
 - И аз се чувствам зле, приятелко… Много зле. Може би трябваше по-рано да дойда.
 - Не ми обяснявай, разбирам те…
 - Значи… Ще ставам майка. Самотна.
 - Е… ако ще си майка няма да си самотна, ще си имаш малко бебче…
 - Ще си имам ли?! Искат да ми го вземат.
 - Моля?!
 - Според Дамян трябва да направя аборт, казва, че едно дете сега няма да ми се отрази добре. Аз му отказах и същата нощ стана това с ножа.
 - Така… Ками, ти ще родиш това дете. Спокойно. Аз мисля, че точно то ще накара сълзите ти да спрат. Представяш ли си как ще си прекарвате дните, двечките. Естествено и с мен, ако ме искаш.
 - Мислиш ли?
 - А ти не мислиш ли?
 На вратата се почука. Влезе някакъв лекар.
 - Георгиева. Това ли е онази жена, за която ни предупредиха? Камелия погледна разтревожено приятелката си.
 - Тя е. Съжалявам, мила.
 - Ти си знаела! Знаела си… Камелия избухна в конвулсии от напиращи сълзи, които бяха секнали, само някакви напъни…
 Припадна.
 Лиляна стана бързо и я сложи на леглото в кабинета.
 - Георгиева, мястото й не е тук.
 - Тук е. Защо влязохте! Ще убиете детето й! И това ми било професионалист!
 - Мъжът й ни каза, че е опасна, че… Тя е бременна?
 - Опасна е баба ти, той е опасен, без малко да убие себе си, нея и детето й! Защо е скрил, че е бременна? Какъв е тоя?! Тя няма да мръдне от тук, докато аз не реша, а когато оня нещастник се появи ми го прати. Аз ще се оправям с него. И не й е никакъв съпруг!
 Минаха няколко часа. Събуди се от болки в очите. Спомни си. Бе предадена. Погледна. Тя бе над нея. Гледаше я толкова разтревожено, сякаш бе наистина.
 - Ками… извинявай, това няма да се повтори.
 - Къде съм? – с изстуден глас каза тя.
 - В къщи. Не им дадох да те вземат. Вече нямам работа, уволниха ме, но стана на моята. Казах ти… Започнах да уча заради теб… ти си ми най-близката и няма… да те предам.
 - Ти вече ме предаде.
 По страните на Лили се стичаха сълзи.
 - Прости ми. Прости ми, че не ти повярвах веднага. Но твоят Дамян дойде много притеснен и ни разказа… Предполагахме, че ще дойдеш тук. Но когато те видях, разбрах… Не им дадох да те вземат. Бебето ти е добре, добре е…
 Камелия мълчеше. Страните й бяха сухи. Тя не плачеше…
 - Защо…
 - Защото ще се оправиш.
 - Но нали аз бях виновна, нали трябваше отговор… А той? Той защо е бил при теб? Защо ти е наговорил тези неща?!
 - Дамян ще си плати. Този кретен е заслужавал не само сърцето да му изтръгнеш, но добре че не си го направила, детето ти щеше да се задави от отровата в него. Права си! Този човек не заслужава да има сърце!
 - Какво говориш! Какво искаш да кажеш! Лили, какво става?
 - Ками, познавам те добре. Написала си много материали за наркоманията и за симптомите й. Не разбирам как не си усетила по-рано.
 - Каква е връзката?
 - Връзката е, че си наркозависима.
 - А?!
 - Това показаха изследванията ти. Сълзите ти са били предизвикани от това. Не ме карай да ти обяснявам. Гледай да си събереш главата.
 - Ама аз не …
 - Поне тук имаш късмет, добре че организмът ти е прекалено здрав. Дамян ще си плати. Обичам те.
 ….
Девет месеца по-късно бе кръщенето на малката Антония. Двете приятелки бяха много щастливи. Бебето бе здраво и усмихнато. Спеше, хранеше се и не плачеше.
 - Имам малък подарък за двете ви. – каза Лили засмяна.
 - Нямаше нужда, мила, толкова много направи за нас… Добре, че кръщенето мина без нежелани гости… знаеш за кой говоря.
 - Е.. не съм много сигурна, но ето - заповядай, както казах подарък за двете ми приятелки.– подаде й малко пакетче.
 - Тежичко е. Какво има в него?
 - Отрова.
 - Ха-ха-ха. не думай! Голяма си шегаджийка.
 Камелия отвори кутийката.
 Вътре бе стъкленицата.
 Със сърцето.