Сънувах как умирам...

  Отдавна беше. Бях първи или втори клас. Но този сън ще го помня ако не винаги, то поне доста дълго време.
  Сънувам... как се събуждам в едно легло. В главата ми има нещо като спомен, че дълго време съм боледувала и най-накрая съм дошла на себе си. Чувствам се чудесно. Отпусната, няма болка, няма нищо. Отначало си мисля, че си лежа в моето легло, но после виждам, че само прилича на моето. Завита съм с одеяло и се обръщам на страна. Виждам ръката си, но не малка, детска, а стара и набръчкана. Като на 90-годишна старица, с изпъкнали сини вени и пръстени.Защо ръката ми е такава? Стаята е пълна с хора. Много хора, има и деца и всички мълчат и ме гледат. А някак си знам, че това е само една малка част от тях. Има още, които също искат да влязат, но няма място. Дрехите им са странни, нищо особено, но някакси различни. И всичмки мълчат, гледат мен. Пред себе си виждам един прозорец - навън е прекрасен пролетен ден, пищен пролетен ден. Слънцето грее и осветява една млада зелена лоза, която леко се поклаща от вятъра. Той е топъл, онзи вятър, който носи в себе си духа на идващото лято. Небето е болезнено синьо. Онова прекрасно синьо, което го има само рано на пролет и през есента. Стаята ми не е мрачна, но на другите прозорци има дълги бели, дантелени пердета, така че слънцето едвам се процежда през тях. Навън струи живот, а в стаята ми е мрачно. Не познавам хората наоколо, но виждам ясно лицата им. Всички ми се виждат странно близки, странно познати. В тълпата съзирам най-добрата си приятелка, просто ме гледа. Назад - още една. Татко го няма, но мама е най-близко до мен. И тя някакси се откроява от останалите хора, все едно не е от този свят. Сълзи се стичат по бузите й, но тя се опитва да ми се усмихне... И изведнъж виждам, че всички хора плачат, някои тихо, други навели глави. Защо плачат, аз се чувствам толкова добре... И внезапна го видях... Отначало си помислих, че е татко, но не беше той. Беше стар, но жизнен, само косата му беше бяла. Извисяваше се над останалите хора, чудно как не го бях забелязала. Носеше бяла риза и сиво сако, стоеше леко отпуснат, но не небрежно. Не, беше отпуснат като онези хора, които нещо страшно ги е съсипало, опитали са се да го преодолеят, борили са се и то ги е победило. Не им остава нищо друго освен да чакат... Лицето му изразяваше неописуемо страдание. Почти физическа болка. Очите му бяха пълни със сълзи - сивосини уморени очи. Тъжни очи, но в тях се прокрадваше и ярост, че не е успял да се пребори, че е безсилен. Стискаше ги, за да не потекат сълзи, но после те рукнаха по страните му. Струваше ми се толкова близък, толкова познат, а никога преди не го бях виждала. А той страдаше ужасно... за мен. Кой е този човек? И защо всички са толкова тъжни? Навън е толкова прекрасен ден? Аз съм добре, ей сега ще стана и всички заедно ще излезем навън. Отворих си устата и понеже не знаех какво да кажа казах просто "Здравейте!". Но вместо жизнерадостен глас, от устата ми излезе слаб, немощен глас на болна старица. Но аз се чувствам добре! Искам да стана... не мога. Дори не мога да мръдна ръката си... А се чувствам толкова лека... В следващият момент над главата ми се появи един ореол. И започна да се върти с бясна скорост. Гледах нагоре и се чудех какво става. И в следващият момент ореолът разкъса небето... Онова небе, което виждах през прозореца. Блесна силна бяла светлина. Сребристобяла и мека, топла светлина. Ореолът продължи да се върти и да отваря все по-голям и по-голям отвор. И сега видях, че светлината само обграждаше края, а вътре се появи ново небе. Много по-синьо и много по-красиво от това навън. Не можех дори да си представя, че може да съществува подобно нещо. А после бавно се издигнах и се понесох към небето, заградено от светлина. И в този миг осъзнах, че умирам. Обърнах се назад. Видях се как лежа в леглото, а лицето ми беше застинало в леко усмихната, леко учудена маска. Очите ми бяха леко присвити, все едно се опитвам да видя нещо, нещо, което никой друг не може да види...
  Мъжът гледаше как лежа мъртва на леглото и горчиво плачеше като малко дете, после наведе глава. Всички хора гледаха мъртвото ми тяло и плачеха. Само мама ме гледаше. Мен, отдалечаващата се бавно... Усмихваше ми се мило, но и тя плачеше... Исках да дойде с мен, не исках да съм сама... Исках да остана при любимите си хора, те имаха нужда от мен... Но не можех... Нещо по-силно от мен ме притегляше... Светлината ме заслепи и аз престанах да ги виждам...
  ...събудих се. Навън валеше дъжд, топъл летен дъжд.Лежах в леглото, а от отворения прозорец духаше лек ветрец и довяваше пръски вода. Цялата стая беше пълна с уханието на лятото - тежък, прекрасен аромат - мокри листа, дъжд, топлина, мирис на цветя. Лежах в леглото и се чувствах едновременно безкрайно щастлива и  безкрайно нещастна. Щастлива, защото бях млада, здрава, пълна със живот. Очакваха ме още толкова много неща, които трябваше да опозная, да почувствам. Никога преди не се бях чувствала толкова пълна с живот. Може би, защото преди малко бях мъртва. Когато се събудих все едно възкръснах. Родих се, за да започна отново...
  А защо нещастна? Защото осъзнах, че това е само миг. Всички хора, които обичах, които ми бяха толкова скъпи, щяха да си отидат някой ден. И колкото и да обичах, аз ги губех бавно със всяка секунда. На този свят съм за съвсем кратко време, те също. Изведнъж се почувствах така, все едно имах да им казвам толкова много неща - колко важни са за мен, колко ме е страх да живея без тях, колко ги обичам - а нямах време, нямаше да ми стигне.  Щях да ги губя един по един, до денят, в който щях да остана напълно сама...
  Лежах в леглото си по корем, прегърнала възглавницата. И въпреки, че бях толкова лека,толкова щастлива очите ми бяха пълни с горещи, горчиви сълзи, които се стичаха по бузите ми и мокреха възглавницата...