avatar

Съмнението

Времето минава бавно. Капки дъжд се стичат по прозореца. Нейният смях. Това смях ли е наистина? Нейният поглед. Дали не отбягва моите очи? Нейните пръсти. Дали не потреперват? Не долавям ли напрежение в гласа ти?

Време е да си признаеш. От мен няма какво да криеш. Истината ми е пределно ясна. Аз чух как затваряш телефона, когато се прибрах. Аз видях, че днес си по-нагримирана от обичайното. Аз знам, но ти си мълчиш.

Гласовете в главата ми нашепват най-ужасните неща. Нощем се събуждам облян в пот и казвам твоето име. Ти не си тук днес, но дали наистина си там, където твърдиш? Нервно крача из стаята, опитвам се да убия безсилието си с гледане на телевизия.

Сигурно е онзи твой колега. Ония с фризираната коса, същия, дето си купува само най-изисканите маркови дрехи. Видях, че си говорите. Аз знам, но ти нищо не казваш.

Ти спиш в другата стая. Не, не спиш. Ти плачеш. Какво се е случило? Разкажи ми. Ти продължаваш. После утихваш. Казваш ми, че ме обичаш. Аз не знам какво да кажа. Казваш ми, че не можеш повече така. Казваш ми, че съмненията ми те убиват.

Седя до прозореца и слушам дъжда. Мисля за ревността. Тази болест по нашите умове. Налудничево търсене на лъжата. Желанието да се самосъжаляваме.

Ти идваш. Не изглеждаш ли друга? Имаш нова прическа? Дали просто не си искала да ме зарадваш?

Аз правя своя избор. От днес ще вярвам в любовта.