Съдбата не дава повече от един шанс

Днес се ожених. Май е най-щастливиятден от живота ми. Запознах се с него... Странно пак как ме изненада случилотосе. Сега се чудя дали лалетата в цветната ми градина ще цъфнат тазипролет,  както ми предрече някой, или ще повехнатоще преди това да стане... Бях се отказала да търся не намереното , защото...защото то изглежда изобщо не съществува. Но това, което мина през тялото,мисълта ми, бодването някъде вътре в мен, приличаше на отдавна забравен сигнал,който преди безпогрешно можех да разпозная и открия. Тази вечер е първата мибрачна нощ. Запознах се със щастието и се сродих с нещастието. Тази вечер щеузаконя брака си и ще давам пример на децата си. И те да правят като мен. Нопреди това... преди това искам пак да го видя - моят отдавна забравен блян,върнал се в живота ми, малко позакъснял. Уговорихме си среща в градината ми сжълти лалета. Всъщност още не знам дали ще са жълти, но нещо ми подсказва, чеще са именно такива. Остава още малко време. Някой чука на вратата. Дали даотворя? Естествено, че ще го направя.

 - Здравей... как си? Нещо ново при теб?

 -Какво ново?- смея се аз... - Нали знаеш, днессе облякох в бяло, сякаш съм чиста и започвам на чисто, а всъщност се заемам дапотъна в мръсотията. Животът постоянно се подиграва с мен. Кара ме да мечтая име оставя да го правя докато мечтата се превърне в кошмар и накрая вземе, че сесбъдне...

 Той я погледна и заби поглед в земята.

 - Там няма нищо. - му каза тя. - Погледнинагоре, макар и да няма небе, таванът на новия ми дом може да ти предложи многоповече.

 - Какво искаш да кажеш? Днес сякаш те видях запърви път и още от първия миг ми говориш на някакъв закодиран език...

 Тя се засмя малко иронично и многозначително.

 - Сякаш? Ако мислиш, че ще успееш да излъжешсебе си, заповядай, но не се опитвай мен да излъжеш, че не знаеш за какво стававъпрос.

 - Нямам много време.- отговори й.

 - Само това ли ще кажеш? И ти си неподготвен,нали? Днес беше кръщението ни. Аз се врекох в най-святото, само за да мога даго пристъпя и за да усетя тръпката да се докосна до теб. А ти също получикръщение. Не можеш да си представиш, че ще извършиш грях и ще се превърнеш визменник и подлец, толкова презираш този тип същества и сега се самоизяждаш,защото се превръщаш именно в такова същество. Какво? Само не ми казвай, че не етака. Още, когато погледът ти улови моя разбрах, че си скритото ми АЗ, че ти симоят съдник, пред който така и не признах вината си.

 - Ти не си виновна. Виновен е... тук вината ев това, че сме се приспали и в същото време постоянно сме били будни. Странно.Сега си мисля, че сънувам, а това е толкова истина, колкото до сега всичко ебило сън. Колко е илюзорно... Сигурна ли си, че това съм аз? Сигурна ли си, чене си си внушила, че съм аз, защото вече се отрече от мен? Защото реши да сепосветиш на друг, за да почувстваш, че искаш да се посветиш на мен? Та кой съмаз? Кой? Дори не може да се каже, че заслужавам снимка в албума на живота ти...

 - Кой си ти, че да ми казваш кой е подходящ заснимка и кой не?

 - Нали много добре знаеш кой съм? Ако незнаеше нямаше да ме повикаш. Какво ще правим сега?

 - Не знам... той скоро ще се върне и тогава щесвърши нашето време.

 -Времето ни? Ще свърши? Че то едва сегазапочва, дори не е започнало. Как може да свърши нещо незапочното?

 - Как ли? Както свърши предишния път и кактокраят сега се сдобри с началото. Ето така.

 Мъжът замълча и погледна не разбиращо. В погледа му проблесна нещо. Тойразбра.

 - Не знаеш с какво се захващаш. Не си наясносъс себе си. Отново. Погледни се! Огледай се и виж от какво си заобиколена!Виж, че сега пак искаш да си нещастна.

 - Ти не си на себе си!

 - Чуй ме! Ти не си на себе си! И акопродължиш по този път няма да има връщане назад, защото сама ще се запратиштам, от където започна! Престани да се самозалъгваш!

 - Да се самозалъгвам ли? Аз ли? Май не съмбила права и за теб! Защо се държиш така?

 - Защото, миличка, не помниш... Днес сезапозна с мен, нали?

 - Ами да..., но сякаш почувствах, че тепознавам отдавна.

 - Ти ме познаваш отдавна. Но не мепожела, макар че всеки ден се молех за това. Сега се връщаш... защо? За дапровериш дали още имаш власт над мен ли?

 В погледа й се появи изненада.

 - Не го ли очакваше? - попита той. -  Ахахахах, не съм предполагал, че паметтанякога може да ти изневери или, че съм се променил толкова много. Животът пакси прави шега с нас.

 Крива усмивка пробяга по лицето му.

 - Той не ме познава! – проплака тя.

 - Ти кога си поискала някой да те познава? Всеси бягала от това. Все се криеше..., а ако някой все пак проникнеше в теб и тевидеше, ти оставаше изненадана, изпитваше едновременно страх и неудържимопривличане към този, който те е познал... Дори на подсъзнателна вълна, пакпомниш и пак се стремиш към едно и също. Не ме гледай изненадано. Аз нямампроницателен поглед. Просто се научих да те познавам, макар че ти не го беразбрала, когато ме напусна едно време и ме смаза с левия ток на обувката си...

 Не му отговори. Хаотичният й поглед се залутанасам – натам и се загуби някъде. Тя вече не беше в стаята.

 - Той дори не знае, че обичам цветята иприродата, не знае, че искам да видя Алпите... Води ме из ресторанти и кафенетаи това ще си остане така... А аз искам да дишам и да се движа!

 - Мила..., това отдавна не е мой проблем.Тръгвам си. Всичко се връща, нали? А съдбата не дава повече от един шанс.

 Вратата се хлопна. Настана тишина, а младотомомиче разбра, че е късно... много късно. Животът си бе отишъл преди малко презтази врата.

 Всъщност си бе отишъл много преди този миг,който не бе ясно кога времето сътвори. Неориентацията е проблем… още повече,когато стане неотделима част от теб…

 В този момент се върна съпруга й.

 - Скъпа, извинявай, че те накарах да чакаш...Имам изненада за теб. Знам, че обичаш да ходиш по кафенета и ресторанти, нонали все казваш, че и аз трябва да казвам къде искам да ида, не само да слушамтеб... Имам една мечта! Предлагам ти да станеш част от нея и да дойдеш  с мен в Алпите.