Съдбата ли била, що ли
Приклещен от работа, пренебрегнал дом, семейство и бит, една събота чакам маршрутка към офиса. Чудя се карък ли съм, идиот ли съм, какво съм че все не мога да сколасам в работно време, и все моята работна седмица гони 100те часа.
Към мен се приближават двама младежи, религиозни зарибители. И питат-разпитват:
"Вярвате ли че съдбата управлява живота ни?"
А де!
"Де да знам...", вдигам ръце.
Не знам колко тежко ще да съм въздъхнал, но хората ми пожелаха един сконфузен "приятен ден" и си заминаха.
И ме оставиха в съмнения:
а) толкова ли съм сдухан, че и зарибителите не ме бръснат за слива? Ако да, защо спорадично ме юркат да купувам онези съмнителни картички за 2 лева парчето?
б) толова ли са сдухани, че като видят човек дето сам не знае съдба ли е, не е ли, не го хванат за яката и го натирят в правата си вяра. Ако не, защо когато кажеш "вярвам"/"не вярвам" те погват и не можеш се отърва от Провидения, Спасения и подобни.
в) не могат ли да си ходят по пътя пък в края на краищата и айде стига вече.
Здравей и добре дошъл! радвам се, че започваш блога си тук без размисли има ли смисъл от блогване и какво точно да пишеш :)) Много ми беше приятно да чета размислите ти. В такива дни, като този, които описваш, човек се замисля твърде дълго за какво ли не :) Ако имаше работа точно в този момент, а съдбата не бе те оставила да чакаш маршрутка, може би нямаше да отделиш това време на подобни размишления :))
В)!!! Айде да си събират парцалките и .... :)