Съдбата винаги се смее последна...

  Това е една историйка за прословутата ирония на съдбата. Трябва да си призная, че съдбата определено има чувство за хумор, но става малко кофти като почне да си го проявява в неподходящ момент;)
  Не помня точно кога се развиваше действието, но нека кажем някъде късна есен. Беше събота и аз и едни приятелки се понесохме по софийските улици да пазаруваме.
 

 Първо по “Витошка”. Така, искам да кажа някои неща преди да започне действието. Мога да ходя на пазар само, когато искам да си купя точно определено нещо и съм в настроение. Последното е основно, щото аз като съм надъхана не мога да си намеря дрехи три месеца, к’во остава като не съм. (Това беше само пробен шопинг - сиреч, да видя какво има по магазините)Та така, но нека продължим нататък.
  Припкахме си по “Витошка” като влизахме и излизахме от магазин в магазин. Нещата не вървяха съвсем добре. Не съм споменава, но понеже не нося лещите си постоянно, те има особено влияние върху мен, когато си ги слагам. Първо, неясно защо виждам по-размазано с тях отколкото без тях. И второ, при по дълго носене, при което напрягам зрението си повече от обикновено, се появяват странични ефекти. Започва да ми се спи ужасно, говоря бавно, мисля бавно, действам бавно. Ходя като пияна кирка и без да знам защо започвам за завалям някои думи. Като се прибави това, че сутринта не бях яла кой знае какво и освен това се бях навлякла с поло, блуза, жилетка и яке, с което бих могла да карам ски на Мальовица, с една дума като ескимос в Рио де Жанейро, може да си представите как се чувствах и изглеждах ;) Сутринта беше щипещо хладно, но точно когато излязохме на шопинг светна едно августовско слънце, термометърът  бързо достигна 25 градуса, така че аз ненадейно се озовах със зимни дрехи в област с екваториални условия за живот. И така, аз се мятах между съня и грубата реалност в търсене на дрешки. От горещината ми се допи вода, ама ужасно! Устата ми беше изсъхнала като кладенец в пустинята Сахара, а езикът ми се мяташе безпомощно и отвреме на време се залепваше за сухото ми небце. Първо започнах да гледам жадно към канавките и някои локви, останали от вчерашния дъжд, но после изпаднах в някакво състояние, прилично на треска. Усещах, че едвам се крепя на краката си, но не падах. Жаждата вече не беше толкова силна, но за сметка на това хората ми се виждаха леко размазани и се движеха на забавен кадър. Гласовете им долитаха  отдалеч, все едно от отвъдното. Аз се движех с несигурна стъпка и отвреме-навреме се блъсках в някой. Когато се опитвах да се извиня от гърлото ми се чуваше единствено някакво хриптене – “изхрррррвихххнетхххе”. Без никакви притеснения можех да озвучавам риба на сухо в някое филмче по “Cartoonetwork”. Или пък дехидратирана пуйка... Защо не? В това състояние трябваше едновременно да ги гледам къде вървят, да внимавам къде аз вървя и в същото време да търся дрешки. Трудна работа. Мотахме се така 4-5 часа и като не намерихме нищо се разделихме. Слава Богу! Да му се...
  Прибирам се вкъщи - там има и вода и кльопачка (междувременно бях почнала и да огладнявам). Отивам си аз и започвам да си търся ключовете. Бъркам в единия джоб – няма ги, бъркам в друтия и там ги няма. После повторих всичко това по-бързо и после пак, и пак, и пак... Нямах ключове. Тогава започнах като побесняла да натискам звънеца. Нищо. Няма жива душа. Пак натиснах звънеца, така че копчето се отпечата на ръката ми. Nobody’s home... Като e в песента на Аврил Лавин. А сега накъде? Бях забравила какво се прави в такива случаи. Ще звънна на съседите. Спомних си. Звъннах и ми отвориха. Качих се на нашия етаж и пак зазвънях на вратата ми. Никакъв резултат. Тъкмо се канех да почукам на врататата на любезните ни съседи, когато у тях избухна страшен скандал. Виковете огласяваха цялата кооперация, все едно нямаше стени, а мощните им гласове се понасяха надалеч през прозореца в топлия есенен въздух. Реших да се поразходя малко. Може някой от нашите да се прибере или пък съседката да се успокои достатъчно, за да може да приема гости, които могат да останат в къщата й за неопределено дълго време.
  Тръгнах да се разхождам. Боже, защо нямах пукната стотинка?! Най-интересното е, че човек започва да забелязва нещо едва като не може да го има. Край мен се нижеха десетки кафенца, препълнени с бабки, майки с невротични дечица и дебелаци, които хапваха блажено. Тортички, пастички, някакви подобия на мелби с много шоколад и сметана, плодови салатаки.... Лигите ми течаха като на сетер, подушил дива патица. Ама да си кажа честно изобщо не се й опитвах да го прикрия. Просто беше ужасно. Никога не съм забелязвала, че има толкова много хора, които се хранят, ядат като разпрани. Всички пируваха, а аз като някаква бездомна котка само се оглеждах наляво-надясно с жаден поглед. Толкова се възмутих, че реших да се скрия в Халите, за да избягам от това цялото изобилие. Голяяма грешка, както осъзнах 5 секунди по-късно...
  В Халите също има храна. И то даже в доста по-големи количества. Веднага щом влязох ме лъхна една прекрасна миризма на печено месо. Обожавам тази миризма... Боже, как я обичам... Идваше от щанда на "Кенар". Запътих се натам, привлечена като кобра от свирката на индиец. Очите ми сигурно бяха станали като топчета за пинг-понг. Изведнъж мозъкът ми се включи и рече: "Махни се оттук, момиче, ще изкукаш съвсем..." Добре, махам се! Веднага! Бързо... Къде е изходът..?Изход... изход... Докато търсех проклетия изход край мен се нижеха щандовете с плодове - сочни ябълки, кехлибарено грозде, портокали и банани... Поръсени с капчици вода, все едно току-що са откъснати от дървото рано сутрин, докато росата още не се е изпарила... Бе глупости! Сигурно се мъдрят на щанда от три месеца и имат вкус на забравени под леглото мръсни чорапи, които стоят там вече трета седмица, но... Те бяха прекрасни...
  Намерих изхода и после поех по една малка уличка. Вървя си аз, като се опитвам да не поглеждам към храната наоколо, когато забелязах в основата на едно дърво нещо бляскащо. Какво ли е то? Може би са пари...? Пари! Усетих как се съживявам и ускорих крачка. Наближавам дървото, вече почти тичам... Към малкото блестящо нещо... което е... стотинка. 1 стотинка. Малка и жълтичка, бляскава, но една... Проклета съдба! Подиграваш ли ми се?! А?! А?! Еми да... Подиграваш ми се.
  Продължих нататък. Сърцето ми биеше леко ускорено (от злоба ;). Нищо. Мотах се из уличките до припадък. По едно време даже се загубих. Но най-накрая се докопах до една главна улица (не помня как се казваше). И гледам: насреща ми една от ония будки, дето си изнасят хладилниците с напитки направо на улицата. Хладилникът беше пълен с малки бутилчици вода. Студена минерална вода за изсъхналия ми гръклян. Много вода... много... Гледах тъжно скъпоценната течност и знаех, че не мога да си я позволя... 50 стотинки - толкова струва едно шише минерална вода. Най-добре да се прибирам вкъщи. Унила аз пъхнах ръце в джобовете си и направих една крачка. Дзън... Дзън ли? Направих още две крачки. Дзън. Дзън. Какво е това дрънкане? "Това са ключовете ти" - отвърна замаяния ми мозък. "А, да..." КлючоВЕТЕ ЛИ??? Ама аз ги забравих! Значи това са... това са ПАРИ! Имам пари в джоба! Имам пари в ДЖОБА!!! Боже, колко съм щастлива! Надеждата отново изпълни душата ми със светлина. Бръкнах колкото можах по-надълбоко в джобовете си. Нищо. Е, как нищо?! Чувам ги как дрънкат... (май вече жаждата почва да ми се отразява ;) Бъркам, бъркам (още няма никакъв резултат, но аз не се отчайвам...) и изведнъж напипах една малка дупчица в плата. Напълно достатъчна през нея да се изсипят някакви стотинки. Бързо взех решение - хванах подплатата и смело я разкъсах. Голяма работа! През цялото време стоях на улицата и сигурно съм била интересна гледка - някакво момиче с изцъклени като на пекинез очи си разкъсва джоба и на всичкото отгоре се хили. Между другото аз имам навика да си нося всичко в джоба - пари, стари билетчета, мънички непотребни хартийки и като почнах да раздирам плата, те се разпиляха по улицата.
  Пари! Тъпите стотинки се бяха набутали чак при гърба ми. То беше едно въртене докато ги извадя... Дали ще стигнат? 10 стотинки... 15 стотинки.. 40 стотинки... Боже, няма да припадна от жажда! 45 стотинки... Да му се невиди... Има още някакви дребошлъци... само да ги напипам... 40 и... и... 49 стотинки. Моля?! Не... не...нееееееННЕНЕЕЕЕ! Липсваше ми една стотинка, една проклета стотинка... Това не може да е вярно....
"Може...!!! (хи-хи-хи!!!)" - изсмя се съдбата и побягна по улицата, а аз стоях с 49-те стотинки в ръката и усмихвайки се иронично, си мислех какво не бих дала, за да имам едната стотинка под дървото... ;)