Сутрин

Утрото - време да обмисля задачкте за деня, какво трябва да се направи, какво ще се напрви в по - късен момент и разбира се какво вече е направено. Знам, че е доста странно  - събота сутрин , но мислите за отминали неща някак си ме завладяха и насочиха съзнанието ми в тази посока.
Харесвам  сравнението на човешкият живот с река, бърза и буйна в началото, с подводни капани, коварни бързеи, спокойни вирове, лениво течаща, в по-късен етап от времето и вливаща се в безкрайния океан на вечността - накрая.
Оправдава ли буйния поток на младостта грешките, които допускаме? Можем ли да кажем доколко те са животоопределящи?
Аз немога да преценя. Съзнавам, че ги има и са някак си повторяеми.
Низ от злощастни стечения на обстоятелствата, недоразомения, поредица от злопулучни и погрешни решения, и констатаций от типа, а ако бях направил това, а не това...
Наскоро си припомних следната китайска поговорка, която много ми допада: "Умният се учи от грешките на другите, глупавият се учи от собствените си грешки". Винаги съм се питал, а какъв е този, който не се учи от грешките, а ги повтаря, повтаря, повтаря...
Не много отдавна, обяснявах на приятел как решенията трябва да се взимат спонтанно, за силата на импулса и т.н.
Мисля, че това е погрешно и някак детински. И докато за едно дете възможните погрешни решения са някак нормални, то за един възрастен?
Не, силата на импулса е много голяма, но не винаги финала на импулсното решение е щастлив, понякога даже е катастрофален.
Мда, предстоящата есен, моя най- любим сезон, това ме кара да правя житейски равносметки - какво съм направил до сега и какво ще правя за в бъдеще.
Всичко започна с въпроса, ще успея ли да се справя с плана, който изготвих за тази година?
И какво стана с другите големи планове?
Като че ли се специялизирах в задаването на въпроси без отговори, в заобикалянето на проблемите, бягайки от решаването им...
Дали не сбърках записвайки се да уча химия? Преди много години ме бяха приели в хуманитарна гимназия с български и история, аз предпочетох химия и биология... След това отново съдбата ми даде възможност за избор - химия или ветеринарна медицина - избрах химия...
За всяко важно решение до сега винаги съм имал възможността да избирам, дявол да го вземе, винаги. Един път досега уравнението не е имало само едно решение, винаги са били безкрайно много...
Ето и сега, вместо да си потърся някаква нормална работа защо се захванах с докторантура по химия, защо? Аз съм мечтател, точността и реалността ме ограничават и подтискат. Точните науки не са за мен. Как така се случи, че избрах живота ми да тече  точно по този начин...
Какво досега съм направил в БАН за науката? Открих ли нещо ново, значимо, ще се запомни ли името ми, нали това казвах на хората, когато ме питаха защо съм там, че искам да стана професор, хахахаха.
Всъщност открих, че съм се оттегчил ужасно много, че времето ми се пилее и че зациклям. Цикля като в цикъл на Кребс, само дето това не ми дава енергия а я пилее.
Лошото е, че сега се амбицирах да успея и то именно в химията. Да. Истински абсурд.  Но го направих. Както в рекламата - "Иван го напрви"... Направих скучния и неприятен предмет да бъде интересен за мен. Сега остава само да завърша това, което започнах. А дали не е поредната илюзия, пясъчен замък, облачна кула... Времето ще покаже.