Стъпките

 Двама крачим навън и не мислим за нищо.

 Някога го правехме... Повтаряхме си, че сеобичаме и не знаехме колко много сме имали, не знаехме...

 Не бива да съм така песимистична  дори когато в живота ми няма вече нищооптимистично.

 „Този свят така ме плаши и навява ужас в мен...”

 Думите от песента се набиват в главата ми.

 Искам да се хвана за теб, както едно време, дасе хвана и да не се пускам.

 Ти се превърна за мен във всичко, което някогасъм искала да бъда самата аз.

 Любовта ме промени.. и все пак  днес несигурността ме е завладяла щом невярвам, че това нашето е било любов... Беше нашето минало несъвършено, което замен носи белегът на чувствата, които ни разделиха.

 Физически.

 Сещам се как вървим прегърнати по алеите и немислим...

 Като всички влюбени.

 Или по-скоро не спирахме да мислим.

 Така минаха дните ни.

 Календарните.

 Казват, че това нашето не го е имало и не смесъществували.

 Никой не се сеща за нас... никой не сиспомня...

 А ти... ти спомняш ли си?

 Тогава кои сме ние и защо ние си спомняме, заонези двамата...

 Защо си мисля, че точно те... това бяхме ние?

 Повтарям си, че всичко е било сън...

 Но защо е сън щом го сънувам постоянно?!

 Вчера те видях. Вървеше срещу мен. Разминахмесе и дори не се докоснахме. Когато се прибрах в къщи... започнах да плача.

 Плача и сега, но нощта не свършва.

 Сънувам... откак се помня.

 Помня се откак те видях, откакто изтанцувахмеонзи блус... за двама. Беше за един миг... колкото за един блус.

 Не знам защо го нарече някой грях...

 Моята душа се роди тогава, живее и сега.

 Някога когато все още бяхме заедно...

 Но сега погледът ми срещна твоя. Променил сисе... Помътнелите ти очи бяха ослепели и не приеха моята топлина. Подминаха ме.

 И ти живееш в тъмнина... Толкова силна инепроникаема... Дори и от мен.

 Казваше, че огънят ще остане и ще ни гори...Но... не гори, той изгаря... Ти танцува сам, макар и с мен... Сега тази, коятотанцува съм аз...

 Блус за двама беше всичко, блус в стихващден... където ти за пръв път ми показа какво е да живееш.

 Сам и с теб, сама и с мен... сами, но двама...нас ни има. Повярвай в приказката, когато погледнеш детето си, когато четешприказката... Сети се, че и аз ти четях... Сети се, че се заклехме да неостаряваме и да не порастваме.

 Когато детето ти поиска да порасте, му обясни,че то няма да порасне... само ще промени формата си. Кажи му да не се има завсесилно... колкото за по-силен се смята човек, толкова е по-слаб.

 Не спирам... говоря само за теб.

 Излизам само когато и ти излизаш.

 Виждам небето, само когато и ти си навън.

 Дори не подозираш за мен – момиченцето отдетските ти години, с което бяхте на море едно лято и построихте много, многопясъчни замъци.

 Минало е толкова много време... Косите ни сапрошарени... поне това казва огледалото... Но аз нямам огледало!

 Само ти остана.... ти остана в мен катокамбана... да звучиш под удара душа!

 Аз помня нашата клетва.... вкаменената типамет ме предупреждава всеки ден... но аз не слушам... не слушам, защото азживея.

 Някой ден, когато минеш покрай мен ще те хваназа ръката... и ти ще разбереш... ще си спомниш за китарата на плажа и за нощта,когато ръка за ръка оставяхме следи в пясъка. Морето ги заличаваше... но ниебяхме толкова упорити и не се оставихме на някакво си море да ни унищожи...

 Вчера отидох пак.

 На онзи бряг.

 Твоите следи ги нямаше...

 Но моите бяха по-дълбоки от преди...

 Не ме заблуждавай!

 Знам, че си бил там и си вървял по моитеследи... така ... опитах се да си спомня къде беше стъпвал преди, за да събудястъпките ти и сега... Не успях... Стъпките ти отдавна се пазеха някъде вътре вмен.

 Морето бушува... но те още са там.

 Мигът не е отлетял... Защото аз продължавам дасъм тук и те чакам.

 Чакам те ...

 Всеки ден се моля, когато идвам на плажа да забележаи теб до мен... да видя как морето се мъчи в безсилието си да ни унищожи, а ниеда се смеем с най звънливия смях на света!

 Пристъпвам в поредната самотна вечер. Морето етака топло...

 Сядам на една скала.

 Точно покрай нея ги виждам...

 Стъпките.... Твоите и моите.