Стъкло с аромат на липи (и още нещо)

Ей, ама като не му върви на човек на блогове, не му върви. Исках аз да подхвана с положителни мисли, да пръскам светлина и, изобщо, да се превърна в захарния памук на блоговете... Пък то пак не стана.
Бях у дома. Ей така, за няколко дни, колкото да се отърся от софийската мръсотия, която никога няма да почувствам като своя, да почувствам как времето лети, а да не се влачим взаимно с него.
Стара Загора. Слизам от автобуса, с който по едно време щяхме да се тикаме в жегата досущ като със софийското време, и ме блъсва един аромат на липи - ама наситен, жълт... Тъкмо като за алергичния ми нос, който възропта на момента. Дреме ми на мене за носа, нали съм си вкъщи.
Знаете ли какво значи да махаш крачоли? Ахааам, всеки, който носи панталони чарлстон, знае. Та и аз така - събирах този аромат, събирах го, за да мога да се върна в София и да го вдъхвам от възглавницата си (имам отлични хигиенни навици, моля-моля...), мотах се със съзнанието за пълно блаженство... Ама от онова, най-чудесното, когато слънцето ти грее в главата до прималяване,