Старите орехи...

„Уморен съм като замък!” – заяви малчуганът и се тръшна на леглото си. „Може ли да ми разкажеш някоя от твоите приказки?”

„Ами може да пробвам някоя...” – усмихна се уморената майка и приседна на ръба на леглото.

„Там където е блокът на дядо ти и баба ти едно време имало много малки къщички. Точно където е детската площадка зад блока била малката къщичка на една жена – Ангелина. Тая жена била бабата на твоята пра-пра-баба. Избягала от своя град, защото имало война, а тя била сама с пет деца. В нейният далечен град имало бомбардировки и тя се страхувала за децата си. Така заедно с много други семейства дошли на това място, построили си малки къщички и заживяли. Помагали си, защото на всички им било трудно – било война, почти нямало хляб, всички се страхували... После децата на пра-пра-баба Ангелина пораснали и всичките се пръснали в пет различни посоки. А когато твоята баба Ани се родила, първо я донесли в малката къщичка при баба и. Когато пораснала, баба ти Ани най- много обичала да се катери по големия орех, който сега е точно до блока – защото била едно палаво момиченце, както ти сега си палаво момченце....”

„А ти катерила ли си се по него?” – пита детето

„Не, аз не обичах да се катеря.” – Майката си спестява спомена за това, как съседите - роднини така и не постигнаха съгласие кой да бере наесен ореха и затова навикваха децата да не играят около него – да не стават крамоли....

„И после?”

„Ами какво после? Пра-пра-баба Ангелина много остаряла и накрая си отишла. Къщичката също много остаряла, съборили я и на нейно място направили детската площадка, за да можеш ти да се катериш по катерушката, а не по дърветата. От двора останал оня голям орех, дето баба ти Ани се катерела по него.”

„Може ли и аз?” – пита отново детето.

„Ако внимаваш да не паднеш, утре ще идем да го видим тоя орех още ли е там.” Уморената майка загася нощната лампа и тихо притваря вратата на стаята. „Аз мога да се кача по- високо от баба Ани...” – мърмори малчуганът заспивайки. „Дали не са го отрязали вече...” – пита се майката, потънала в спомените си. Тя стои до тъмния прозорец и се чуди откъде се появи тая приказка в главата и... Може би от предзимното тревожно очакване, което винаги я връща назад – към дните, в които всички съседи бяха еднакво равни и еднакво бедни. Дните, в които никой не береше плодовете на ореха и те оставаха за катериците. Съседите си помагаха – не беше чудно някой съсед да почука на вратата я за чаша захар, я малко олио, я за свещ... Че то свещите бяха нещо от първа необходимост по ония времена...

Странно, какви дни настанаха после – един от роднините взе в свои ръце правото. Той демонстративно изваждаше стълба и обрулваше целия орех, до последото орехче. Прибираше всички орехи в една торба и ги редеше на вестници на балкона си. Съседите го гледаха „накриво”, но никой не каза и една дума. Майката на майката – онази „баба Ани” – получаваше очаквателни погледи. Тогава просто вдигаше рамене и казваше „Ами хора разни – като клоните на ореха. Някой тънки, но жилави, други здрави и стабилни, а трети – отвътре изгнили и отдавна изсъхнали...” А после пък – още по-странно – тънките, но жилави клони до един се оказаха изгнили, а здравите и стабилните сякаш се умориха от „ветровете на промяната” и се изпочупиха.... Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Онези които някога бяха еднакво бедни и недоволни се оказаха пъстри и различни като есенните листа на ореха – някой бил от ДС, друг получил някакви пари, трети станал мутра, четвърти пък не получил нищо и останал завинаги в мизерията– намръщен и сърдит на живота си....

Нови клончета все по- малко никнат... И без това катерици в квартала не останаха – орехът служи само да напомня къде е бил някога края на нечий двор...  

Тя – Ангелина – всъщност е била  добра жена – разправят, че давала орехи и цветя на всеки, който поиска...