Стар нощен гост

Сънувах... Снощи... Най-сетне... От много, много време насам не съм сънувала, да не говорим, че от години не съм сънувала толкова ярко и изпълнено с преживявания и усещания. Имам повод и за вмтора радост - някой/нещо, личност, която преди непрекъснато сънувах и изведнъж ме напусна, отново се върна в съня ми. Странното при него е, че никога не мчога да видя лицето му. Духовният ми наставник твърди, че това нещо бил моя вътрешен водач. Ще ми се да е прав.

Ей сега ще ви разкажа съня си... Може да ви се стори като тежък кошмар, но за мен е съвсем нормален сън.

Голям непознат град. Улица. Тъкмо съм пресякла някакво кръстовище без светофари. На тяхно място има изключително високи улични лампи. Стълбовете им бяха тъмносинкавосиви. Лампите светеха много ярко с някаква необикновенобяла блестяща светлина имаща странен зеленикав оттенък носещ се над целия град... Усещане за небе... Тъмно... Плътно... Мрачно... Буреносно...Потопено в странен сивкаво-виолетов оттенък. Ужасно... Противно... Нощ е... Помня че втренчено гледах сградата точно на ъгъла на отсрещния тротоар. Беше различна от останалите по цвят и архитектура. Представляваше черен, неосветен отвътре, небостъргач. Прозорците му бяха като стотици полирани черни огледала... Всичко беше необикновено тихо. Сякаш времето беше спряло!...

“Чух” някакъв глас в мислите си. Нежен, но властен. Глас на който не можех да не се подчиня. Той ми каза нещо от  рода, че трябва да отида до къщата защото горяла. “Чувайки” това, аз излязох от вцепенението си и тръгнах бавно надолу по улицата в посока обратна на кръстовището... Оглеждах се наоколо... До десния тротоар, по който вървях, имаше градинка с райграс и съвсем ниска (не повече от 20 см. висока) зелена оградка. До нея, на самия тротоар на известно разстояние едно от друга, имаше поставени искрящобели фосфорисциращи мраморни  пейки  и до всяка от тях имаше по една улична лампа. Тротоарът бешеоловносив и сякаш гумен. Шосето нямаше никаква маркировка, а асфалтът  изглеждаше чисто нов. Много черен и плътен. Беше някак странно грапав и сякаш фосфсрисцираше... Целият град изглеждаше така сякаш е токещо купен, разопакован и сглобен... Появи се някакво усещане за завихряне на несъществуващия въздух... Появи се вятър, който донесе разни листи хартия. Те хвърчаха около мен. Бяха чистобели и празни. Една страница от вестник падна в краката ми. Забелязах, че вместо думи имаше черни ивици с различна дължина и дебилина, а там където трябваше да има снимка (в горния ляв ъгъл) всъщност имаше голям черен правоъгълник.

Продължих нататък, когато вниманието ми привлече една къща от другата страна на улицата. Беше по-ниска от останалите сгради и малко по – навътре от тротоара. Отпред имаше градинка с райграс и розови храсти (познах ги по листата въпреки че нямаха  цветове). Къщата някак си беше потънала, сгушила се беше в тези избуели храсти. Към входа й водеха искрящобели стъпала без парапет. Прозорците и входната врата зееха зловещо и от тях лъхаше хлад и плътан мрак... Осъзнах че това е къщата за която ми каза гласът. Без обаче въобще да  реагирам на видяното, аз се обърнах напред и щях да продължа надолу по улицата... Тогава видях, че на пийката, точно срещу къщата, стоижена. Беше с гръб към мен. Приближих се дотолкова, че можех да я докосна, ако претегна ръка.  Жената сякаш плечеше. Носеше черно лъскаво кимоно и бяла забрадка с разни червени фигури по нея... Понечих да кажя нещо, но се отказах... Не знам точно как стана, но тя започна да се обръща бавно към мен и когато се обърна на нейно място стоеше мъж. Аз се отдръпнах стъписана от внезапната промяна. Лицето му ми беше познато. Имаше къса, гарвановочерна коса. Носеше някаква дебела връхна дреха, дълга до земята, с висока яка. Лицето му беше бледо като на мъртвец; не изразяваше абсолютно никакви чувства; нито едно мусколче не трепваше. Въпреки това, аз усещах какво изразява  чрез някакво негово странно излъчване. Притежаваше нещо като аура... В първия мамент, явно неочаквайки да види мен,  “гледаше” някак злабно, обвиняващо. После се стъписа от реакцията си... Аз само стоях и го гледах стреснато...Исках го но се страхувах от това което видях...

В този момент нещо отключи сетивата ми, и се видях отстрани...

Беше ми много студено. Ръцете ми се бяха вкочанили. Бях мъртвешки бледа, а устните ми бяха посинели от студа. Носех същата дреха като неговата, но яката ми пречеше. Изглеждах си така както съм си с изключение на косата. Беше много дълга и много права, гарвановочерна с познатия зелен оттенък... Двамата  някак си не пасвахме на картинката. Така и не разбрах защо...

Той леко протегна ръка към мен. Аз щях да му подам своята, но тогава чух стъпки, хиляди стъпки приближаващи, тичащи към нас. Заоглеждах се тревожно. Усетих че и тойсъщо се разтревожи...

Внезапно той се пресегна, и без да помръдва от мястото си, хвана ръката ми и ме дръпна леко към себе си. Аз, неочаквайки подобна реакция от негова страна, залитнах и щях да падна.  Но тойме хвана здраво за десния лакът и ме притисна към себе си. Очаквах, че ръцете ме ще са студени като моите, но те бяха топли... Тогава лакътя ме заболя ужасно и аз се събудих...