Среща с моите групарчета

Maлцина тук знаят, че имах група. Бях вокалистка на една весела, не особено известна, рок групичка, наречена първоначално Stronghold, после преименувана в Accident и накрая завършила творческият си път като Escape (мдам, тръгнахме от "крепост" , после стана "инцидент" и накрая всеки се спаси с "бягство" - шегувам се) В тази група влязох, когато бях на 15, почти 16 години и съответно "излязох" (при нейния разпад) когато бях на 17-18 (2004-та година). Когато започнахме, бяхме 4-ма - Даниел (китара), Николай (барабани),другия Николай, с прякор НикоВ (бас) и аз (вокали и през повечето време - детска учителка)

Бяхме адски запалени и щастливи.Правехме кавъри на рокаджийски парчета, предимно с женски вокали, но не само. Преобладаваха обаче Skunk Anansie, Anouk, Alanis Morisette, Guano Apes ... Понякога се изгавряхме с някое поп парче, в което вкарвахме адски жици и барабани, превръщахме го в рокаджийско и го изпълнявахме така. Наши композиции имаше малко и никога не се осмелихме да ги изсвирим пред публика.

Даниел, който беше най-големият по възраст и по талант от нас, сякаш ни държеше заедно. Заради него влязох да пея в тази група и въпреки всичките по-нататъшни проблеми, сълзи и мъка, никога не съжалих, че съм била рамо до рамо с него на концерт, че сме си помагали един друг, че сме си простяли заедно и сме се хилили като идиотчета, че сме репетирали докато капнем от умора и се почувстваме изпълнени до краен предел с музика... Николай барабаниста пък беше (и е) едно ангелче, полу-руснак, с пронизващо сини очи, който живееше за музиката, отдаваше се до крайност .. както и ние впрочем ... Единствено Ников като че ли нямаше голяма дарба в музикално отношение, но пък желание никак не му липсваше.

Преживяхме заедно 2 диви, красиви, щастливи години, докато Дидо не отиде да учи в Търново и тогава се сложи всъщност началото на края, защото аз не успях сама да закрепя тази цялост, в която сработеността започна да липсва и накрая съвсем си отиде... но това няма значение, защото аз прекарах с тези хора последните, ама най-последните дни от моето детство , преди да се откъсна от щастливото хлапашко безгрижие и да се запозная с отговорностите и трудностите в света на възрастните. С тези момчета, най-вече с Даниел и Николай-барабани съм обикаляла по цяла нощ родния ми град, сядахме произволно на някоя пейка, лигавехме се, смеехме се, пеехме си... Имах и страшно много други приятели, познавах куп музиканти, но не само заради това наричам този период златен в досегашния ми живот. Просто по онова време не познавах тъгата. Но за това ще разкажа по-подробно в друг пост.

Тази вечер се срещнах отново с моите групарчета. Всичко тръгна от Деси (приятелка, която не бях виждала отдавна и която също влизаше в компанията от 'златния' период). Тя поддържа връзка с тях редовно (за всеки случай по-редовно от мен) .. и когато днес пихме кафе се заговорихме за Дидо. Изведнъж почувствах огромно, ама наистина огромно желание да го видя. И с Деси (принудена от мен) се изтърсихме направо у тях. На вратата той се взря в мен с огромните си тъмнозелени очи и се усмихна невярващо, а на мен сърцето ми се сви при мисълта че не сме се виждали почти половин година и за нещата които му наговорих последния път...

Но той не изглеждаше да ги помни. Влязохме вътре, заговорих с него и ..изведнъж осъзнах, че си говорим както преди - искрено, без заобикалки, с чувство за хумор и много обич. Той отиде да се преоблече, за да излезем, Деси седна на компютъра му да рови нещо, а аз се обърнах и ... се озовах срещу китарата му.
И просто ревнах. Като абсолютна глупачка, гледах червената Ibanez и ронех сълзи без да мога да спра. Спрях преди Дидо да се върне, защото щях да се почувствам зле ако ме види... Но това беше наистина разбиващо ... не мога да го обясня...

С тях отидохме на кафе в заведението където сега работи Ники (барабаниста). Малко се притеснявах от срещата с него, защото и с него последният път си казахме малко кофти неща и не се бяхме виждали 7-8 месеца... Но очите му блеснаха като ни видя заедно и цялото му лице светна... Беше чудесно. Седяхме и си говорихме, смяхме се както преди... Бях забравила какво е да седиш и да си говориш несериозни глупости ей така за майтапа...След като пуснах едно пакетче захар в колата на Дидо - да проверя дали захарта ще изгазира през хартията - той ме погледна с ужасно умилен поглед и през смях заяви: "Ама си същата като преди!!"

После, след малко прекъсване по домовете ходихме на кино. А след киното - обратно в заведението, където Николай завършваше смяната си и нямайки много клиентела заседна при нас на масата, поръчахме по една бира и - шоу ! Такъв смях падна, че накрая ме болеше челюстта! Дидо не спираше да асоциира Ники с пингвинче (работната му униформа е бяла ризка, черен панталон и късо черно сако) и да имитира онова пляскане на пингвините - с изпънати напред криле. След малко се появиха Стилян (приятелче) с Тошко и НикоВ - басиста. Смехът продължи  още по-бурен, като всеки тайничко поглеждаше другите с развълнувани, умилени очи, с трепет и обич, сякаш с недоверие, че сме всички заедно...

В един момент се заговорих с Даниел сериозно и много тихо (другите изпробваха колко химикалки побира джобчето на униформата на Николай и колко бутилки бира се побират на таблата му) . Той ми каза това, което ми е казвал винаги, а именно, че много съжалява, задето аз спрях да пея. Че винаги като свири си мисли за мен и за нашето общо музикално (и не само) минало. Попита ме "защо по дяволите" съм се отказала от нещото "което мога толкова добре" .Пак напълних очите, но успях да се усмихна и му казах колко го обичам и колко му се възхищавам на таланта и умението да свири по този невероятен начин. Казах му, че адски много се гордея с факта, че съм работила с него и че един ден, когато се прочуе, ще казвам на всички, че съм пяла с него и е мой приятел.
За да прикрие вълнението си ми се скара шеговито: "Не сменяй темата!" ...

Остатъка от вечерта премина в щастливи разговори и смях. Шашнах всички с една бебешка снимка на Дидо, която си нося в портфейла (нося снимки на всички приятели, пък на него нямам друга.. само тази ми беше подарил преди много време). Накрая си тръгнах първа, защото утре (днес...) пътувам в 6 за Пловдив. Но преди да тръгна си обещахме да се съберем скоро пак така... И мисля, че ще го направим. Определено го искаме... Щастлива съм, че бях с тях днес!

Сега след това дълго излияние ще лягам да спя, но първо ще звънна на Кики да му кажа обичам те и УСПЕХ НА ИЗПИТА УТРЕ.

Good Night