Среща

Чу се простенване. Кой бе дошъл? Кой влезе без позволение тук? И защо стене?
Тишина. Настана тишина.
Това чух ли го?Беше толкова ясно, а сега е тихо.
Съмнявам се… пак се съмнявам.
Гошо трябва да дойде всеки момент и да идем на планина. Отдавна чакам този момент, все не може да се оправи с отпуските и не го пускат. Оказа се прекалено ценен кадър. Аз го уредих едва на тази работа, а сега дори два почивни дни не искат да му дадат. А мен ме уволниха. Той обаче нищо не им каза. Работата му бе прекалено нужна, а и те не знаеха, че с него имаме връзка. То не са те, ами един конкретен човек всъщност. Нали не бивало да се смесва работата и личния живот? Е… ние не я смесваме. Аз се превърнах в домакиня, дори се научих да готвя. Сега остава и деца да му родя. А Той от време навреме закъснява след работа… делови вечери, какво да ги правиш. Заради работата човек не спи. Все ми е на ума, че точно работата е причината. След всяко закъснение ми носи по едно цвете в саксия. Вече няма къде да ги побирам, днес навярно ще дойде с градинар, който да сътвори градина, където да пресея растенията. Ето и градинарка станах. Но той, Гошо още го няма. А ми обеща този път да се разминем без цветя. Сърдя му се. Започна да ми омръзва и той го знае. Навън има река. Но сме на различни брегове. Защо ли? Защо тогава сме все още заедно? И защо още ги има неизравнените бучки пръст в мен, които само той може да изравни? А… ето го. Идва.
- Деска, как си?
- Как да съм. Чаках те. Айде да тръгваме, че ще изтървем влака.
- Какъв ти влак! Виж какъв звяр съм довел!
На вън седеше кротко спрян джип.
 - Леле! Ама какво е това!
 - Новото ми поощрение в работата, харесва ли ти?
- Ммм, страхотен е! – прегръщам и целувам Гошо.
- Но има нещо, което може да не ти хареса.
- Какво?
Подозрение и страх има в гласа ми. Не може! Не може това да е истина!
- Пътуването се отлага за някой друг път. В страната пристигат важни инвеститори и компанията не може да се справи без мен…
- Не може ли? Ами защо не ти намери заместник оня проклетник? Трябваше още преди година да ти намерят. От 5 години! Чуй ме! Пет години! Погледни цветята! Хващаш ли им бройката?! Толкова ли си сляп!
- Мило, мило, успокой се, недей, не е за винаги! Ще се разстроиш!
- Чуй мe, мило ти сега! Ти ще се разтроиш, ако не послушаш другия шеф… на твоята фирма! Идваш с мен!
- Стига си упорствала, Деси! Държиш се като дете, глезено при това. Ето… джип съм ти…
- Да ти пикам на джипа смотан!
- Какъв е този език?
- Такъв ми е езика на мен! Мой е джипът казваш. Искам да ми оставиш документите и ключовете на масата.
- Глупаче, не ми ли вярваш. Ето, виж, твой е.
- Добре. – казвам с най-тих глас. Яко ми шуми главата. Олюлявам се и …
- Хей, хей! Какво става?! Деси, Деси, добре ли си?
Опирам се на ръката му.
- Че аз кога не съм била добре?! – усмихвам се. Решението беше колкото трудно, толкова и лесно.
- Отивам малко да си почина.
- Наистина ли си добре? Защото аз ще тръгвам.
- Както искаш.
- Като се върна ще доведа градинар. Май цветята са прекалено много.
- 128 са.
- Леле! Добре, скъпата, до довечера и се пази.
- Кретен нещастен. Само ти си мислиш, че ще е довечера. Аз заминавам на почивка.
- Държиш се като дете!
- Благодаря, наистина благодаря. Ти не успя да ме унищожиш. Ти си стар.
- Дано ти светне малко, защото и аз се ядосах, то си е моя работа какво правя. Все се опитваш да направляваш живота ми.
- Аз , или шефът, без който не можеш? Шефът ти, който не прави нищо и те оставя да работиш вместо него?
- Нали за това е шеф! Мариян ме цени и ми плаща доста добре.
- Както искаш. Няма проблем, явно грешната посока съм поела. Но после не си оплаквай живота, бог ми е свидетел, че се опитах.
- Деско, дано да премислиш нещата, ако не… почини си. Добре ще ти се отрази.

В службата той се опита да се освободи, но негов колега му каза да не безпокой шефа, че му е доста напечено.
- Гошо, точно тебе исках да видя. Жена ти как прие ? – шефът.
- Ами… не е добре, щях да те помоля… нещо й е зле.
- Зле ли? – лека тревога се долови.
- Ами стори ми се, че по едно време щеше да припадне.
- И ти я остави ли? Кретен!

Мариян изхвърча от фирмата.
Гошо седеше в недоумение. Но не седя дълго така. Нали работа го чакаше.

…

- Какво по дяволите правиш? – той беше бесен. - Искаш да се съсипеш ли?
- А.. ето и ти цъфна. Какво правиш тук, не съм те викала.
- То ясно, че няма да го направиш, толкова си упорита, че…
- А ти пък сякаш не си! Как мислиш! Мислиш ли, че съм така тъпа и не разбирам защо Гошо ти е чак толкова нужен и не можеш без него? Трябваше да се сетя, още когато започна работа при теб… че не е от приятелски чувства, тоест… както каза: „Наистина да се разделим като приятели”.
- Не съм тук, за да си говорим за миналото… Идвай с мен.
- Къде?
- В болницата, къде другаде. Оня твоя влюбения ще те остави някой ден да ми умреш и дори няма да се впечатли особено.
- Ти от къде знаеш? Той ли ти каза?
- Бе не ми губи времето! Упорита такава! Инатливо келеме!
- Моооля?!
- Млъквай и се качвай в колата.
- Няма да ми държиш такъв тон! Отивай си в скъпоценната работа, там можеш да говориш така!
- Не ме бъркай с прехваления Гошо. Идвай ти казвам!
- Няма!
Последва кратка тишина.
В следващия момент Мариян я стисна в ръце и я натика в колата. Както едно време. Знаеше, че с Деси уговорки не помагат, нито молби… нито разговори. Често тя самата не бе в състояние да мисли трезво. И това знание му костваше пет години. Беше я послушал веднъж. Само веднъж и сбърка. Наистина. Жените казват „не”, а всъщност казват: „Казвам ти „не”, ама ако се вържеш на това, значи не си за мен.”
- Не! Остави ме!
- Сядай и млъквай. Сега ти ще седиш, щото те видях каква я свърши.
- Какво искаш да кажеш?
Не й отговори. Беше му писнало от приказки. Караше мълчаливо.
Деси седеше гузно и размишляваше.

„Май все пак става като в приказките. Идва принцът и те качва на белия кон… само че в моя случай ме води в болницата. Горкия, толкова е притеснен. Да можеше да си види физиономията. Не искам да ходя в болницата. Не обичам болници. Ама ще ме заведе. Като го знам колко твърдоглаво магаре е… Преди заради това го обикнах… и заради това го оставих…”

Стигнаха в болницата. След като я прегледа, лекарят попита строго Мариян, като го извика настрани, за да не ги чуе тя.

- Вие ли сте бащата?
- Хе-хе, докторе, не бъдете шегаджия, прекалено млад съм, за да й бъда баща. Чак толкова ли зле изглеждам?
- Вие не се шегувайте, защото такова отношение е непростимо! Приличате ми на отговорен мъж, който… не че е моя работа, ама виждам, че обичате жена си. Не знам как сте допуснали да се стигне до тук.
- До къде? – Мариян още не можеше да загрее на къде бие лекаря.
- Господине, ще ви го кажа по-просто. Заведете жената и детето си да се нахранят и моля ви, ако се интересувате от здравето им, повече не правете така.
- Моля?!
- Следващия път не я водете в болница, ами се погрижете за нея. Довиждане!
Лекарят си замина, лекарите са вечно заети и никой няма време за обяснения.
Мариян погледна Десислава. Седеше на леглото и не откъсваше очи от тавана.

„Упоритото ми инатливо момиче.”- помисли си с нежност той. „Явно много си страдала.”
Приближи се към нея.

- Исках да му кажа този уикенд, когато заминем в планината. Но ти… ти провали и тази почивка. През всичките години не му даде един почивен ден като хората. Мълчи… не се извинявай. Ако той беше мъж щеше да разбере и да направи нещо… и сега не ти щеше да си тук.
- Сега не е време за обяснения. Ставай.
- Къде отиваме?
- Малка разходка до Пампорово. Но преди това отиваме да ви нахраним. И след това отиваме вкъщи. И край с гладната стачка!
- Вкъщи?! – Тя недоумяваше.
- Не си мисли, че втори път ще те послушам, малката, оставаш с мен, ако трябва и в мазето да те държа!

…

След 10 години аз не съм сама. Майка съм. На едно дете - Калоян. От него. От Мариян. Той не закъсня нито веднъж и си почиваме редовно тримата. Вече не готвя. И цветя нямам. Не оставам сама толкова често. Мъжът ми си има добър и способен заместник. Да ни е жив и здрав и все така да работи. Да се чуди човек от къде намира време за градинарство. Виждам го понякога. Дясната ръка на Мариян. Не говорим. Срещаме за кратко погледи… и двамата сме гузни, но знаем, че това бе нашия път. И нашият избор. Аз съм щастлива. А той?

….

Гошо седеше сам заобиколен от миниатюрната си ботаническа градинка. Имаше почивен ден, спокойствието и тишината настанени в него го накараха да затвори очи и да вдъхне от дима на пурата, която догаряше в глинения пепелник. Тя бе последната от онези, с дъх на шоколад. Подарък от Деси. Не бе чул нищо за нея, а и нямаше време да я потърси, след като го напусна. До днес. Днес я видя с шефа си. И с едно момче.

Дали и аз закъснях,
или времето бързаше…
Дали и аз закъснях,
или всичко бе сън.
Отшумя като приказка каквото ни свързваше,
отшумя като празничен звън.
Край реката редят се,
редят се тополите,
побелили от първия сняг…
Аз не чакам за среща,
аз не чакам но моля те,
ти да минеш по другия бряг.
Ще бъдем пак двама..
И тогава на моста ще бъдем пак двамата,
ще си спомниме всичко отново за миг.
Ще се срещнеме с погледи,
скрити през рамото
и ще тръгнем по своя път сами.
…