Спомени и мисли за Милен

Времето мина толкова бързо. Времето откакто бяхме деца , после откакто станахме съученици , откакто станахме приятели , откакто за пръв път се напихме заедно , откакто бяхме заедно всеки божи ден ... откакто той почина ...

Вече 14 шибани месеца. От 15 септември , когато разбрах , че първият учебен ден вече никога няма да означава същото , защото тогава си отиде един от най-добрите ми приятели. Бяхме 12 клас и изведнъж се оказа , че трябва да пораснем, или поне част от нас - да остарее завинаги. Защото на 16ти септември бяхме не в клас, а на погребение . Погребение на едно слънце с красива , изумителна усмивка. Погребение на 10 годишно (за някои и повече) приятелство. Никога няма да забравя този ден , когато видях нелепия край на един млад живот ... да видя разбитите лица на приятелите ми , разбирайки , че няма нито един от тях , в който мога да потърся опора, защото всеки се олюлява и върви като зомби ...да видя лицето на Надя пред гроба на най-любимото й същество ... да гледам брат му , който изглежда също като него и тази прилика е убийствена и реже вътрешностите ...

Оттогава не е минал и ден без да мисля за него . Ако някога дойде ден , когато поне веднъж да не се сетя за него ... ще знам че е минало страшно много време... 20-30 години поне ... и вече съм позволила да остане в миналото ... а все още не мога.

Може би не е честно да мисля ... Мина година и два месеца вече ... Просто времето е такова .. ноември , мъгливо е и студено . И неволно си спомням какво правехме по това време миналата година . Бягахме от училище. Спомням си и защо го правехме. Защото без него внезапно всичко стана непоносимо.Защото тежеше , защото го търсехме , защото имахме нужда един от друг. Защото имаше дни , когато спомена бе така болезнен , че получавахме сърцебиене. Обикновено се обаждах на Теодор . Той се прибираше от Хасково и с него , Чонито , Надя , Анито и др. просто си тръгвахме.В студа отивахме на близкото кафе , там си говорихме и си се усмихвахме взаимно , докато сърцата ни бавно се успокоят и забият нормално. Накрая всички бяхме с наказания , но на кой му пука ... Важното е , че изпитанието на това  наше приятелство бе преодоляно - със сълзи , с болка и плахи усмивки ... и много много спомени.

Исках да кажа още много неща за Милен. Той беше красив, неповторим , обичлив ... Иска ми се да кача някои негови снимки в галерията ми тук и ще го направя утре . Сега не мога ... сълзите ме преследват и се чувствам много зле, а най-лошото е че сама си го направих с тези горчиво-сладки спомени за МИЛЕН и последната ми година в училище.

Миленски обичам те . Дано го чуваш където и да си ...