Споделени проблеми
Чувствам се гадно. Не, не гадно, само малко прекалено потънала в моя си свят. И почвам да осъзнавам колко голяма егоистка мога да бъда. Преди няколко дни ме питаха дали искам да участвам в една екологична организация. Отказах - аз пазя природата, другите да се оправят. Не ми харесва да е мръсно, но не ми се и занимава, защото всичко е въпрос на възпитание.
Да изслушваш проблемите на другите ми е кофузно. Особено тези на приятелите и не кои да е ежедневни проблеми, а тези които само на теб могат да ти ги кажат, защото просто няма на кого друг. Единствената ми реакция беше мълчание. Свикнала съм да предлагам решение и да обсъждам надълго и нашироко - в смисъл да помагам. Обаче аз си мълчах, мислех и слушах. Мислех как да помогна. И колкото повече слушах толкова повече си губех думите. Мълчанието и тишината са най-добрия начин да накараш някого да се чувства неудобно, поне мен. Тогава всъщност осъзнах, че самият факт, че приятелството ни съществува, че аз искам да помогна и изслушвам, че подхождам с разбиране е достатъчно. Някое гениално решение ще е от полза, но и подкрепата от приятел не е малко.
Времето лети и ниже бавно едновременно. Един стремеж да порасна и да доказвам, че съм голяма. ( На кого? ) Веднъж ми казаха, че понеже съм по умничка и затова се товаря с проблемите на другите. Не е ли вярно, че другите не са тъпи, а напротив умни да не си товарят главата с чужди проблеми.
Да изслушваш проблемите на другите ми е кофузно. Особено тези на приятелите и не кои да е ежедневни проблеми, а тези които само на теб могат да ти ги кажат, защото просто няма на кого друг. Единствената ми реакция беше мълчание. Свикнала съм да предлагам решение и да обсъждам надълго и нашироко - в смисъл да помагам. Обаче аз си мълчах, мислех и слушах. Мислех как да помогна. И колкото повече слушах толкова повече си губех думите. Мълчанието и тишината са най-добрия начин да накараш някого да се чувства неудобно, поне мен. Тогава всъщност осъзнах, че самият факт, че приятелството ни съществува, че аз искам да помогна и изслушвам, че подхождам с разбиране е достатъчно. Някое гениално решение ще е от полза, но и подкрепата от приятел не е малко.
Времето лети и ниже бавно едновременно. Един стремеж да порасна и да доказвам, че съм голяма. ( На кого? ) Веднъж ми казаха, че понеже съм по умничка и затова се товаря с проблемите на другите. Не е ли вярно, че другите не са тъпи, а напротив умни да не си товарят главата с чужди проблеми.
Само мога да допълня до какъв извод стигнах:
Да, важно е приятеслтвото, много, дори подкрепата, която лъха от него е някакъв стимул! Днес си мислих и за това как понякога, когато искам да споделя нещо не мога, защото някой/я мой/я приятел/ка има проблем, а аз така желая да разкажа,само да разкажа!... И тогава сякаш осъзнавам, че за това са приятелите и , че човекът отсреща има нужда да сподели болката си така, както аз в момента имам нужда да опиша радостта си! И колко е велико това чувство, че имаш близък до себе си и знаеш, че - ако си смените ролите, той ще постъпи така, както и ти! И "натоварването с чуждите проблеми" може да ти бъде от полза, ако знаеш как да си я извлечеш! Можеш да помогнеш на себе си в бъдеще време, можеш да си извадиш поуки и много важно - можеш да прецениш как ставаш самостоятелен във вземането на решения! Защото не всеки път ще можеш да потърсиш съвет, но някой, който вече си дал - спомняйки си за него, можеш сам да си решиш твоя!
Дали другите са "умните";) Е, виж, мила Орри, рано или късно ше разбереш колко полезна можеш да си на себе си! А и ,ако на някого му е заложено да помага - той го прави безрезервно, а не от мислене! Макар логически да си права;), смятам че добронамерените ти сърце и разум не дават воля на егоизма! А и останових друго - когато помагаш и си искрена, рано или късно ще намериш човек, готов за теб да "мине през огън и лед", но да ти помогне, когато и ти имаш нужда от топла ръка! Тогава ще видиш колко е ценно! Пожелавам ти да не ти се налага,а да го осъзнаеш от някоя хубава случка:)! Повярвай ми, не пиша само "локуми", а имам доста дълъг път зад гърба си! И те съветвам да постъпиш така, както ти диктува сърцето и съвестта ти!
Успех, най-искрен!
Понякога човек губи ума и дума и не може да даде смислен съвет.
А има и друг случай: когато приятелят НАИСТИНА само иска да го изслушаш. Ако е такъв случая - като му дадеш съвет - той се дърпа, не го следва... Или го следва - само ако съвпада с неговия предварително намислен план за изход от ситуацията.
Според мен важното е да го подкрепиш, да си до него, и даже ако не харесваш неговия план - пак да го подкрепиш (а своя съвет да го кажеш не настойчиво). А ако нямаш идея за съвет - и съчувствието е достатъчно.