Спиралата
...Тя затвори вратата след себе си и се заслуша в тишината на празния дом. Очакването е така отегчително... Протяжно, досадно, монотонно и скучно. Но няма какво да се прави – ще се чака, щом се налага. И когато чакането свърши, ще свърши и тишината – ще има поне някакъв шум, който да кара сетивата да се събудят. Шум от още един човек...
С тихи стъпки – сякаш да не наруши покоя на собствения си дом – тя влиза в кухнята, отваря един шкаф и изважда красива кристална чаша за вино. Виното трябва да се уважава, кристалът трябва да се употребява. Да изпиеш чаша вино в кристална чаша със самотата на собствения си дом е предизвикателство. Тя напълва чашата и сяда в тъмнината до прозореца. Да погледнем навън - зимната вечер бързо изяжда сенките, а във въздуха проблясват злобни малки кристалчета, които замъгляват очите. Вятърът ги пръска щедро в светлината на уличните лампи и продължава нататък... Нататък е много интересно понятие – къде е нататък всъщност?... И колко нататък?...
„ Да ти задам ли няколко въпроса? И да не искаш, аз пък ще ги задам.
Защо те чакам всъщност? Ти знаеш ли някаква причина? По навик? Що за отговор е въобще „По навик”? Дори когато знам, че те няма днес, няма да те има и утре, половината ми сърце сякаш тупти по- бавно. Защото те чака. Ходя по улицата, снегът влиза в очите ми, дишам, сънувам, работя – и през цялото време основното ми занимание е да те чакам. Това не е навик – това е празнота. Има празнота в гърдите ми – черна дупка, която поглъща всички емоции. Ти си този, който запълва тая празнота – ти си липсващото парченце от моя пъзел. Не можеш да бъдеш заменен. Затова и те чакам. И знам, че когато тропне вратата и ти се върнеш, парченцето веднага ще намери мястото си. Ще стана отново цяла ...”
Жената се усмихва на нещо в тъмното и отпива бавно от виното. После допира показалец до замъгления прозорец и рисува . Оставя кристалната чаша и излиза от тихата кухня, за да заспи с усмивката си. Навън зимната вечер отдавна е превзела улицата. Вятърът навява снежни кристалчета в прозореца. Фигурата, която е останала върху него блести в светлината на уличната лампа : спирала – въртележка от вятър и време, чийто край отчаяно се стреми нататък...Къде нататък? Колко нататък?
С тихи стъпки – сякаш да не наруши покоя на собствения си дом – тя влиза в кухнята, отваря един шкаф и изважда красива кристална чаша за вино. Виното трябва да се уважава, кристалът трябва да се употребява. Да изпиеш чаша вино в кристална чаша със самотата на собствения си дом е предизвикателство. Тя напълва чашата и сяда в тъмнината до прозореца. Да погледнем навън - зимната вечер бързо изяжда сенките, а във въздуха проблясват злобни малки кристалчета, които замъгляват очите. Вятърът ги пръска щедро в светлината на уличните лампи и продължава нататък... Нататък е много интересно понятие – къде е нататък всъщност?... И колко нататък?...
„ Да ти задам ли няколко въпроса? И да не искаш, аз пък ще ги задам.
Защо те чакам всъщност? Ти знаеш ли някаква причина? По навик? Що за отговор е въобще „По навик”? Дори когато знам, че те няма днес, няма да те има и утре, половината ми сърце сякаш тупти по- бавно. Защото те чака. Ходя по улицата, снегът влиза в очите ми, дишам, сънувам, работя – и през цялото време основното ми занимание е да те чакам. Това не е навик – това е празнота. Има празнота в гърдите ми – черна дупка, която поглъща всички емоции. Ти си този, който запълва тая празнота – ти си липсващото парченце от моя пъзел. Не можеш да бъдеш заменен. Затова и те чакам. И знам, че когато тропне вратата и ти се върнеш, парченцето веднага ще намери мястото си. Ще стана отново цяла ...”
Жената се усмихва на нещо в тъмното и отпива бавно от виното. После допира показалец до замъгления прозорец и рисува . Оставя кристалната чаша и излиза от тихата кухня, за да заспи с усмивката си. Навън зимната вечер отдавна е превзела улицата. Вятърът навява снежни кристалчета в прозореца. Фигурата, която е останала върху него блести в светлината на уличната лампа : спирала – въртележка от вятър и време, чийто край отчаяно се стреми нататък...Къде нататък? Колко нататък?
Хареса ми това: "Виното трябва да се уважава, кристалът трябва да се употребява".
Понеже съм преживяла в продължение на 4 години това, през което ти минаваш сега, се улавям как съчувствено клатя глава, докато чета.
Един от най-тягостните периоди в живота ми ме научи колко болезнена може да бъде тишината.
"Любов не е да искаш да живееш с Някой,а да не можеш да живееш без Него!"
"Спиралата-въртележка от време и вятър........."-много сполучливо!
"Любов не е да искаш да живееш с Някой,а да не можеш да живееш без Него!"
Мога, но не искам :).
"Любов не е да искаш да живееш с Някой,а да не можеш да живееш без Него!"
Искам , но не мога.
Ела, знам че ме разбираш. 4 години са абсурдно дълъг срок за мене, изобщо не мога да си го представя.
Още веднъж ти благодаря за подкрепата - много е ценна.
Коприва, благодаря и на тебе. Никак не е лесно, но пък имам добра компания :)
Godo, и за мен верният отговор е "Мога, но не искам".
А, то не беше 4 години наведнъж, беше с почивки :).
(Знаеш ли го онзи виц за един, дето имал избор да реши дали да иде в Ада или в Рая, на него му харесал Адът, защото Раят бил много скучен. Като се разхождал из Ада, видял едно езеро. В него стояли много хора. Той си рекъл, че това не е кой знае колко страшно наказание, и решил да остане в Ада. Накарали го да влезе в езерото.
След малко един от дяволите се провикнал: "Почивката свърши, потапяйте се!")
Вероятно всяка раздяла ни влияе по някакъв начин, важното е да е положителен :).
Мисля, че много зависи от самите хора, от силата на връзката им. Най-хубавото на една дълга раздяла е това, че ни показва какво наистина има значение за нас и колко маловажни са нещата, които са ни се стрували големи проблеми преди...
Като във фотографията - всичко е въпрос на добра гледна точка :).