Следпразнично настроение

Понякога усещам празника с цялото си същество – въздухът е празничен, слънцето, хората... Друг път така очаквания празник просто не се случва. Случва се една дълга почивка, посветена на сън, табла и телевизия...Дори не отворих книга – сякаш мозъкът ми напълно отказа да разсъждава и се отдаде на сън. Това обаче никак не е празнично. Празничен ден, който започва с дъжд, се нуждае от повечко усилия, за да придобие необходимия тържествен вид. А усилия няма кой да положи. Пък и какво да празнувам в края на краищата? Ако някой  трудещ се намира, че е удачно – да празнува. Трудът ми сам по себе си не е песен, не ми доставя необходимото удоволствие и не виждам какво има да му празнувам.
Някога майка ми много настояваше да се присъства на манифестациите. Аз все се опитвах да се измъкна, но тя винаги казваше „Отивай! И гледай внимателно хората – тези които са до тебе, и тези, които са по- далеч от тебе. Светът е шарен, трябва да се гледа внимателно.” Изобщо не разбирах за какво става въпрос. Сега, когато се сетя за онези манифестации, се сещам за хората. Първо за онези до мен – всичките недоволни, че са там, че са ангажирани със задължението да маршируват усмихнато и да размахват цветя. Бързащи да минат по паветата, да си размахат цветята и да се скрият . После за сестра ми – баща ми я беше качил на раменете си, за да види „важните хора”, но му дотежа и я свали. „Видя ли ги?”- попитах аз, защото нищо не виждах в навалицата. Получих отговор, който беше по детски искрен : „Чудо голямо – дядовци!” .
Сега трудещите се не празнуват така пищно – може би защото разбират по- добре стойността на труда. Няма трибуна с „дядовци”, но разликата не е толкова голяма – все така лъжат на всяка крачка, крадат и на сън, всеки се е вкопчил в някакъв кокал и си го пази... Изобщо – поводи за празник да искаш!
Та такива мисли ме бориха цели пет (за мен) почивни дни. Но все пак – спечелих два пъти на табла, наспах се за два месеца напред, погледах студения пролетен дъжд през прозореца.... Сега чакам и празничното настроение да ме сполети - със закъснение, малко без повод, но пък за сметка на това искрено.