След работа и преди "в къщи"

Какво ми остава след работа? Да се увия в големия си шал и да тръгна по вече опустелите, тъмни улици към близкия трамвай. Понеже шалът ми е наистина голям, пък и работата не иска да ме изостави дори когато работното време е свършило, не забелязвам хората около себе си. Сигурно и те не ме забелязват – освен когато се наложи да се сбутаме на ъгъла...

Понякога – само понякога, когато трамваят забрави да дойде навреме, или пък работата упорито не излиза от главата ми – минавам през сутерена на една стара къща, превърнат в нещо като бар. Това е място от средата на миналия век, обзаведено в съответния стил и пълно със съответната атмосфера. Стените имат странния сиво-син цвят на опушена синева, какъвто имаха стените на къщата, в която премина детството ми. Понякога се заглеждам в старата печка на „твърдо гориво” и нафта. Нафта! Отдавна не се ползва никъде, но си спомням много добре мирисът и, и как на 3 години палех същата такава печка без да се замислям за рисковете и опасностите... В антрето има голямо огледало – не го поглеждам, особено вечер :). Рамката на огледалото е забележителна – от потъмняло, резбовано дърво, с много красиви флорални мотиви. До огледалото, разбира се, има стара дървена закачалка. От онези, които имат специално предвидени места за шапки и чадъри, освен за палта и балтони. До закачалката има мноого стар шкаф, покрит с плетена покривчица, а върху него – много стар грамофон и не много стар касетофон. Изпод грамофона се подава задължителен триъгълник от плетена дантела. Има плочи за грамофона, но обикновено тихо звучи класически джаз от касетофона, като фон за дългите разговори, които се водят на дългите, дървени маси. Между шкафа и закачалката обикновено се намира една забележителна вещ - един стар, прастар куфар. От онези безумни, неудобни, странни куфари, каквито е имало едно време във всеки дом. У нас също имаше такъв – беше пълен с коли на забранени книги, върху които почиваха рибарските тъкъми на дядо ми. Минавайки покрай куфара, който е сложен там специално за да бъде забелязан, посетителят стига до бара. Барът се осветява с разни видове свещи. По цялото му протежение има различни по вид свещници, част от които са загубили формата си от стеклия се восък. Когато се отбивам тук, винаги сядам на бара, и веднага получавам собствен свещник и нова свещ. Нищо друго не ми остава, освен да се отпусна на високия стол срещу нея, и да си поръчам чаша червено вино. Останалите посетители се движат като сенки в мътната тъмнина зад мене. Тук се говори тихо, свещите припламват, а светлината им се отразява в старите чаши, във виното, в синьозелените витражи на малките прозорци, в металните стрелки на стенния часовник...Огънят в печката гори така, сякаш никога не е угасвал. И част от работата най- сетне се съгласява да напусне мозъка ми. Хората-сенки в полумрака са хора, които познавам от много години. Малко от тях все още искам да познавам, още по- малко от тях разговарят. Всеки гледа свещта пред себе си и се опитва да изгони собствените си проблеми. С джаз и с мирис на стара къща. На какво мирише старата къща? На влага, на свещи, на пушек, на минало...Чудя се, какво ли мисли бармана, когото също познавам от много години. Дали хората се променят, когато седнат на високия стол срещу свещта, или все са си били такива – уморени, апатични, замислени, търсещи опора в старите вещи и спомени...? Пък и за какво си говореха хората всъщност? Време е да допия виното си, да угася свещта и да потегля към къщи.

На излизане погледът ми минава по обратния ред – куфар, грамофон върху стар шкаф, дървена закачалка, красива рамка за огледало... И винаги се връщам на куфара. Някога някой ми беше казал, че куфарът стои тук, за да не забравяме, че винаги има един стегнат куфар, който гледа към вратата...Може и да е стар, но всеки стар куфар знае, че истинският живот е в движението напред. Връщането в старите къщи е само за малко, колкото да прогоним делника и да си спомним как припуква огънят в стара печка... И как звучи тиха музика в студена, зимна вечер...И още няколко неща – за пътищата...