След пре - ...

След обилно преяждане, препиване, оливане или какъвто е случая - пре-гледане на азиатски филми - на сутринта човек си задава неизбежния въпрос - защо? Не, не защо на мен, а защо все пак го направих? Нима не знаех резултата предварително? (чрез (дълга дума) интерполация на минали събития или даже ползвайки (дълга дума) елементарни дедуктивни методи, и въобще то азиатският филм се понава по заглавието (нагла манипулация)...)
Тук един приятел с менторски наклонности би казал - "Важно е всъщност да опиташ от всичко лично, важен е процесът, а не резултатът, важен е пътят а не дестинацията. Ако знаеш какъв хляб правеше баба ми... А сега няма такъв хляб, защото никой не иска да го прави - искаме да си го купиме готов..." Той това за хляба често го казва. Даже като че ли сълзи му блесват в погледа.. за хляба де...
Не, не са ми се дръпнали очите... Макар че си го заслужавам.
Та злоупотребих аз със библиотечката и гостоприемството на едно другарче и изгледах накуп: Меч без сянка, Проклятието на златното цвете, Непокорният, Лъкът, и някаква полухоливудска боза дето не я запомних за разсънване.
Това азиатският приказен екшън е много красиво нещо - това "Герой", това "Тигър и дракон", "Летящите кинжали", "Обещанието"..
Обаче аз се нацелих на втората дивизия. А при това съм човек смел и упорит - сравнително, цялата Азуми изгледах докрай, без да притичам за легенче да поеме поне част от пролятата кръв.

Кратка любителска рецензия:

„Меч без сянка” е добър, епичен, но недостатъчно красив. Муден, твърде наставляващ, с характерния безсмислен нещастен финал. В бойните сцени имаше впечтляващи елементи, ама летят на поразия. Лошата героиня, за разлика от обикновено е много мила и красива.

„Проклятието” е изморително пъстър с преобладаващо злато. Това за финала го копирам и тук. Слабички бойни сцени поединично, обаче където се бият повече хора – еми бият се здраво, почти като в "Смело сърце"...

„Непокорният” е направо от трета дивизия. Там изглежда са платили наполовина на сценаристите си, щото историята е половинчато разказано дори за азиатски филм приказка. Копирам онова за финала за трети път. Иначе актьорите са симпатични.

„Лъкът” не е исторически и приказен. Т.е приказен е в някои елементи, но мнооооого премерено, колкото да ти удари сърцето. Няма летящи герой облечени в бяло и зелено. И заслужава да се гледа съвсем самостоятелно и само, когато си в сърцезателно настроение и можеш да изтърпиш натрупаното мълчание. Защото нищо няма да се обясни наготово. И – ха – изненада- няма никакъв изкопиран финал. Съвсем личен уникален финал си има. Това е май единственото оправдание за профуканата нощ... И освен желанието да се почувствам съвсем свободна ако си искам да профукам нощта де..