След края на купона

Прибрах се някак си (дано joneff е имал късмета да се прибере по без перипетии от мен), дремнах малко, но твърде недостатъчно да се съвзема и ето ме на, отново пред скъпоценния ми комп с неприятно главоболие, за да ви разкажа преживяванията си до тази сутрин. 

Пиша малко и от името на буля Винка и Весо, щото и те са замесени пък и кой знае кога пак ще се доберат до компютър!

За купона няма какво да говоря - който бил - бил, който изтървал - да чете постове, да гледа снимки (било то дигитални или словестни) и да рони горчиви сълзи че е пропуснал!

И така...

Изнизахме се четеримата от заведението. На мен ми беше супер тъжно докато се сбогувах с всички малко преди това и малко ми трябваше да се върна обратно... Навън валеше страхотен сняг. Супер красиво просто. Съжалих че нямам фотоапарат за да го снимам...

Отне ни известно време да си хванем такси! Гарджето реши да тръгне пеш с надеждата да хване нещо по пътя (явно се е прибрала успешно). Имах чувството че точно в този момент цяла София се е юрнала на някъде... Разгеле една мила таксиджийка ни качи. Весо веднага се сдуши с нея! 

Така сравнително благополучно стигнахме до тайната квартира на Еовинчето (която прояви завидно благородство да ни прибере двамата с Весо под крилото си). 

Дружно допринесохме за дооформяне на творческия хаос царящ в студентската квартира на нашата любима булка като нахвърляхме дрехите и багажа си по пода и където сварим общо взето, щото едва се държахме на крака и умирахме за сън. Наш Весо заспа в секундата в която положи глава на възглавницата и даже захърка сладко сладко (да му завиди човек направо). С Еовинчето цяла нощ се подритвахме и ръчкахме в ребрата, но все пак поспахме. Моя милост, нали съм гений, съм пропуснала да изключа алармата си и в 7:30 часа сутринта приятната мелодия от "Пинко розовата пантера" прекъсна  сънната денйсто на трите индивида, които спяхме в стаята.  За щастие беше само за кратко....

За постоянно идилията на съня беше прекъснато от милия ми баща, който се обади към 10-11 часа да  провери дали съм оцеляла след дивия купон!

Еовинчето ни направи хубав чай, аз измъкнах от запасите си пакет чаени бисквити и се посветихме на мързелива чаена церемония.  Говорехме си разни неща, току си припомняхме весел момент от предната вечер или като пуснеха някоя песен от тия дето ги въртяхме цяла нощ се бъзикахме: "Леле от кога не сме го чували това!" и избухвахме в смях...  Но на мен пак си ми беше тъжно, че трябва да се прибирам, че ще изпращаме Весо след няколко часа и сигурно ще се видим с него чак през лятото...

Сладката ни разговорка беше прекъсната от обаждането на г-жа Иванова... Дойде и момента, в който се наложи да изпратим Веселин, колкото и да не ни се искаше да го пускаме да си ходи...

Аз реших да подосаждам още малко на буля Винка, понеже така и не успях да се свържа с моята приятелка, както и с Гаргичка, на която бях обещала да се видим, да пием по едно кафе и евентуално да обсъдим оставането ми в София още ден два... Е, не останах за жалост, колкото и да ми се искаше!

С Еовинчето се хванахме да правим течен шоколад! Малееее, ако ни бяхте видели направо щяхте да се хванете за главата какви сме скопосни.... Абе накрая се получи нещо, което да наподобява шоколад, дори не ни стана лошо като си хапнахме от него! Полигавихме се като си правихме смешни снимки, пяхме фалшиво и пращахме щури MMS-и...

Аз направих още няколко безуспешни опита да се свържа с моята приятелка, но пак не успях! Много ме беше яд, че не се видяхме, щото не съм я виждала от април месец! В крайна сметка реших да се прибирам към Шумен. Обадих се да проверя влаковете, за жалост бяха много късно вечерта и с Еовин затърсихме телефона на Централна Автогара за да питаме кога има автобуси за Шумен и за Габрово (тя днес следобед ако има късмет да хване автобуса ще си види мъжлето). Е, не успяхме да го намерим и решихме да проверим на място....

Отне ни известно време да се доберем до автогарата, но все пак успяхме.  Разузнахме автобусите. До моя имаше около час и половина. Качихме се горе да хапнем по едно парче пица, а и аз имах нужда от кафе.  След това около 20 мин. сме си играли с ония там странни инфо-табла да проверяваме автобуси до къде ли не. Решихме че ни се ходи някъде из чужбина, но уви, до повечето места където искахме да идем нямаше автобуси. Затуй се отказахме от околосветското пътешествие, което замисляхме....

Неусетно за мен стана време Еовин да си ходи.... Отново трябваше да се сбогувам... Уф, така мразя да се сбогувам...

В 19 ч. автобуса ми успешно потегли от Централна автогара - София в посока към морето.... И се започна моята Одисея...

Първо попаднахме на някаква катастрофа някъде около Кремиковци. Там киснахме около половин-един час.  После тъкмо излязахме на магистралата и отново зверско задръстване... ДВА ЧАСА И ПОЛОВИНА ДОКАТО СЕ ИЗМЪКНЕМ!!!

По разписание трябваше да пристигнем в Шумен към един след полунощ, а ние в един и половина бяхме още едва в Търново... Да не говорим, че пътищата бяха ужасни... Имахме късмет, че не заседнахме някъде...

Най-лошото беше, че малко след като тръгнахме от Търново мен ме сви жлъчката, а аз нямах никакви хапчета, които да ми помогнат в случая. УжасТ! Превита на пет на седалката едва дишах... Добре, че беше милата лелка дето седеше до мен да ми даде нещо. Не знам какво беше, не знам дали спря да ме боли, но двайсетина минути след като го изпих се унисеох и вече не усещах болката. Бях направо като надрусана, в някакво полусънно състояние. Къде сънувах, къде зяпах тъпо през прозореца и си мислех, че никога няма да пристигнем... Голям кошмар...

Слава богу, към 4:30 сутринта се добрахме до Шумен... Уви, на стоянката на автогарата нямаше едно кьораво такси, звъня да си поръчам - никой не ми се обажда... А навън кучешки студ, докато сляза от автобуса и премръзнах.... Честно ви казвам, не помня как съм се замъкнала до общежитието.... Добре, че Галито си беше в Шумен, та поне беше топло в квартирата... Направо с кофража си легнах, само якето, шапката и шала смъкнах и изпразних джобовете си да не ми убиват нещата... Докато легнах и заспах...

Така, след най-кошмарното деветчасово пътуване в живота ми благополучно се прибрах в Шумен! За жалост сега следва най-тежкото изпитание - да се прибера в Нови пазар и да обяснявам на пенсионерите, защо така ненадейно съм отпрашила към София и съм се бавила толкова много. Преди малко като звъннах в къщи да кажа, че съм се прибрала криво-ляво и че ще си ида утре на обед, маминка с такова ръмжене ми говореше, че чак настръхнах... Май ще ме чакат разправии...