След големия ден
Жаден съм.
Имам чуството, че някой ме е наръгал в стомаха, болката е неописуема.А главата... Е за главата не ми се говори, както и за това, че напрактика всичко ме болеше. Е, никой не ме е карал да спя на стол, нито да пия толкова.
Смекаващи вината обстоятелства - човек ведъж става на 22. Чувстам се стар. Гадна история, по-зле е от когато станах на 19. Тогава имах чувството, че дните ми на тази земя са на привършване. Това беше отдавна. Не чак толкова де, но наистина имам чустото, че е било преди векове.
Та събуждам се на стола. Доста е рано, примерно около 9 сутринта. Наоколо е свинщина. Разни хора спят, кой където е сварил. Бутилки по земята. Въздуха е застоял, тежък и пропит с миризмата на чорапи, парфюми, алкохол, тютюн и бог знае какво още...
Трябва да се ходи на работа все по някое време.
Мда, това ме срина психически, не ми се ходише. Вдигам телефона и звъня на шефа:
-Здрасти, има ли някаки задачи за днес и утре, че мисля да се прибирам към Димитровград?
От другата страна смях, шефа ми е забавен човек.
-Отряза ли си главата?
Пита ме дали съм се напил много на културното мероприятие (поснявам за всеки случай).
-Да.. Не... Няма значение всъшност, просто искам да се прибера, че няма да има кога скоро.
-Да няма проблем, но работи дома, че да не изоставаме от графика. Хайде чао.
Да, наистина свестен човек. От най-свестните.
Постепенно оправям хаоса, гоня който трябва да гоня, строявам съкъртирантите да чистим...
Пропускам хиляди безсмислени подробности.
Вече съм в Димитровград и вече тряба да тръгвам. Странното беше, че за първи път от да кажем две години ми е добре, че съм се прибрал. Чувстах се добре в домът си... Странна работа, май наистина остарявам.
Утре големият, стар, бял атобус ще ме отеде отноо в София - тазу брутална и огромна лудница. Наричам я обаче мой дом. Въобще няой нариа ли я така? Вероятно местните, ако ъобще има такива. Имам чувстото, че този град се е превърнал в огромен бежански лагер. Всеки бяга на там.
Аз обаче не избягах там, мен ме заведоха. За това друг път.
И без това седмицата ще е доста тежка...
Аз не я наричам дом Софията...Надявам се да е място за временно пребиваване.
ЧРД :) И аз ще стана на 22 след няколко месеца . Звучат ми много нещо...
Честит Рожден Ден и Добре дошъл! Харесва ми това, което си написал :))
Ако някой 50-годишен прочете постинга ти, сигурно би се усмихнал тъжно - не остаряваш и не ти остава малко. 22 години е една прекрасна възраст. Оттук нататък (че и до тук) - който както си го направи. Аз този юли ставам на 25. Е, и мен не ме радва много тази мисъл, но пък си спомням, че като бях малка, много исках да порастна, а сега е точно обратното :))
За София ли? Тук съм родена и отраснала. И да, наричам София мой дом, независимо от тълпите прииждащи новодомци, от сивотата (понякога) на ежедневието, изпълнено с работа и учение. Обичам си града и се надявам да не ми се налага да живея на друго място :)
Хахаха, животът свършва, а? Защо ли това ми звучи познато? Оставям го без по-нататъшен коментар - просто се присъединявам към Яничка.
Няма начин София да не е твой дом, ако нямаш друг. Аз съм живяла и в по-голям град, да ти кажа - повече ми харесва там. Не знам защо, обаче големите градове някак си ме вдъхновяват, вместо да ме подтискат (както става с някои мои познати).
Разни хора - разни идеали, и добре, че е така.