Сламка
Ето го блатото. Тиня и киша.
То е нашата грозна реалност.
Малко е мръсно и трудно се диша,
но си е наше, затуй го обичаме.
Ний не желаем оттук да си тръгнем.
Много е страшен и труден светът.
Тука е топло, тук сме в компания,
а навън чакат ни ред изпитания.
Почакайте. Нека помислим логично.
(а ние това го умеем прекрасно).
Да бъдем научни и трезво, критично
да видим какво ни е ясно:
Че блатото - то е направо чудесно!
Че друго, освен блато, и без друго няма.
Че иска се мъдрост и хич не бе лесно,
да свикнем, че няма промяна.
Елате и вижте - добре си даяним:
животът е труден, животът смърди,
в очите ни тиня, но ние не храним,
в живота напразни мечти!
То е нашата грозна реалност.
Малко е мръсно и трудно се диша,
но си е наше, затуй го обичаме.
Ний не желаем оттук да си тръгнем.
Много е страшен и труден светът.
Тука е топло, тук сме в компания,
а навън чакат ни ред изпитания.
Почакайте. Нека помислим логично.
(а ние това го умеем прекрасно).
Да бъдем научни и трезво, критично
да видим какво ни е ясно:
Че блатото - то е направо чудесно!
Че друго, освен блато, и без друго няма.
Че иска се мъдрост и хич не бе лесно,
да свикнем, че няма промяна.
Елате и вижте - добре си даяним:
животът е труден, животът смърди,
в очите ни тиня, но ние не храним,
в живота напразни мечти!
Уаааа колко бързо вече коментар!!! :)) много се радвам :)) Мерси, Яничка!
Тоаз по принцип никога не пиша стихове, днес не знам какво ми стана, номисля да напиша и предхождащите размисли, за да е пълна картинката. Всъщност текстът се казва сламка, а не тва горното.
...
Ходех си аз по тънкия лед, но той взе, че се пропука. Първо еднацепнатинка, после още една... зазина това ми ти блато пред мен, измеждутънките ледени късове ме залъха застоялата му сладникава воня. Причернями... Оттук нататък всичко се развиваше като в сън. Подхлъзнах се изапочнах да се давя. Плисках безпомощно с ръце и крака с единственатацел да си поема въздух. Нужен въздух. Блатен въздух. Задушавах се вече,но не се предавах, защото неведнъж съм попадала тук. В опитите си дадишам се нагълтах с вода. Лепкава тиня се загнети между косите ми изапуши ушите ми. А всеки път, когато отворех очи, в тях влизаха малкимушици и ми пречеха да виждам. Имах чувството, че ставам част от товаблато.Не искам да оставам в блатото! Не че там ще бъда самотна:напротив! Тук е пълно с блатни същества и даже някои от тях сапопаднали тук както и аз. На тях не им липсва полето, тревите ислънчевия ден, защото очите им са пълни с насекоми, а ушите им сазапушени от тинята. Миризмата на разложено се е заклещила в ноздрите ими изпълва дробовете им, а кръвта във вените им вече не е червена, акафява като мътната блатна вода. За тях споменът за слънчевия ден енереален като приказка, а да се стремиш към една химера е глупаво, нали?
Страшно си представила една част от реалността! Даже много страшно.. Като си представя картинката, която описваш и в стиха си, а и в коментара си, направо тръпки ме побиват... Много силно описание.. Явно нещо много те е вдъхновило и подтикнало да пишеш, щом по принцип не пишеш стихове, а такова нещо на един дъх си изкарала..