Скитникът

 Където заглъхнаха думите, там се чу крясъкът на старата кукумявка, до скоро дремеща под стряхата на къщата, която преди малко се издигаше на земята, а сега бе превърната на прах и пепел... Купчина стари и непотребни вещи се търкаляха малко по-встрани и мълчаха. Ехото разнесе стъпките на бързащ плъх дошъл да види има ли тук нещичко и за него... Стружките на някакви спомени дълбоко потънаха в плътта на седящия отвън човек... В побелелите му коси въшките тършуваха за заспали чувства, а бълхите на мършавото куче, седящо в краката му подскачаха бодро, напук на всичко наоколо... Човекът поседя още малко с не виждащ поглед и сякаш така щеше и да си остане... но не...нещо го накара да погледне към слънцето и небето, които отдавна вече не го заслепяваха...нали бе ослепял...
До него спря минувач... - Ей, господине, защо си се спрял тук, не виждаш ли колко е мръсно? Ще вземеш да си лепнеш някоя болест, виж се колко си слаб, направо плачеш за нещо такова... Мъжът сякаш едва сега забеляза, че някой е дошъл при него... опита се да се сети дали познава този глас... От много време в главата му звучаха много гласове... те се смееха, подскачаха досущ като живи, плачеха и сълзите поливаха последното живо цвете в сърцето му... но този глас му бе непознат, него не го беше чувал... - Не виждам, който и да си ти човече, къде се намирам... дойдох тук, за да си почина от дългия път, кой знае дали някога пак ще мога да спра, това навярно е последната ми почивка. Ти няма ли да поседнеш? Гласът ти не ми е познат. Минувачът едва сега видя, че седящият мъж е сляп и нещо не е наред със него... - Ами аз съм... има ли значение? Ела с мен, другаде ще си почиваш, тук едва ли ти е мястото. - Господине, човек едва ли някога ще си намери мястото, какъвто и да е той, където и да е той, с когото и да е той... човекът е алчен... Погледни купчината около мен, вдъхни от праха, който ме обгръща, погали кучето в краката ми... Това е животът, това е... Ходим къде ли не, движим се с кого ли не, постигаме какво ли не, загубваме победите си, дишаме прах, галим лениво и разсеяно някое гладно куче и мечтаем за чист въздух, никакви болести и така нататък... Защо ми е да виждам всичко това? Аз го усещам... Имал съм какво ли не, всяка моя мечта бе сбъдната, всяка моя усмивка бе искрена, всяка моя мисъл бе чиста, всяка моя крачка бе по мека зелена трева... а виж ме сега... казваш прах и мръсотия имало... - Ей за какво ми говориш? Ще дойдеш ли с мен или не, мисля че има каква да научиш, не си мисли, че всичко си видял... - Не съм си и помислял подобна глупост. Но сякаш и желанията ми са затънали в прах… Не искам още да ставам. Почива ми се, толкова път изминах… - Защо не ми разкажеш? Може би ще ти олекне… - Ще ми олекне ли? На мен вече нищо не ми олеква, само ще ми дотежи… Прав си. Научил към много и имам какво да разкажа… но не ми се говори. Млъкна и се загледа нанякъде. Не искаше да си спомня, не искаше да престава да бъде оня философ, който бе преди малко, преди този разсеян минувач да го прекъсне и да го върне пак там… Където слънцето свети и заслепява, където дъждът мокри, където водата утолява жаждата… където парите все още имаха някаква стойност… Минувачът видя много неща изписани на лицето на стария скитник. Но не умееше да чете на този език. Не умееше, защото животът още не му бе дал макар и бегъл намек за азбуката си. Недоумяваше защо още се занимава със стареца. Усещаше нещо, което го човърка лекичко някъде вътре в него… Може би това бе състрадание? - Но кой си ти? – страх се долови в гласа му. Изглежда бе започнал да разбира. - Наистина ли не се сещаш кой съм… Щеше да е по-добре да не се спираш, нямаше да узнаеш кой съм… Всъщност нямаше да узнаеш ти кой си… или още по-точно какъв ще станеш. Старецът така беше вперил очи в минувача, сякаш му се искаше да го прониже.. Но нямаше нужда. Човекът отсреща бе пронизан отдавна. Паниката не можеше да се скрие, острата й миризмата забоде… - Но аз… аз съм така щастлив… винаги съм бил. Имал съм какво ли не, всяка моя мечта е сбъдната, всяка моя усмивка е искрена, всяка моя мисъл е чиста, всяка моя крачка е по мека зелена трева… И виждам се сега… в прах и пепел… с въшки, бълхи… - И мъдър… много по.мъдър от колкото си. Ще се научиш да четеш. Днес получи първия урок. Това не бива да те натъжава. Аз приличам ли на тъжен? - Не… а аз? - Ти си изненадан… радвай се на това чувство… Виж ме мен… отдавна нищо не ме изненадва.. дори срещата ми с теб… всъщност с мен самия. - Това не може да е наистина! - То не е истина. Страннико… какво те накара да ми протегнеш ръка? Не се ли досети, че въшките ми може да кацнат и при теб… не ме позна. Разбирам. Знам и защо ми помогна… За да можеш да заспиш тази нощ спокойно.  Тишина. Отново тишина последва. Рано бе за сбогом. Времето бе спряло. Решило бе да им направи тази последна услуга. Нещо, което рядко правеше, но те бяха вече на пътя.. бяха в самия му край. Заслужили си бяха почивката. След време… незнайно колко…Слепият странник стана без да продума нищо на онемелия човек пред себе си. Стана, но не продължи напред. Върна се назад и тръгна с все по-бодра походка по обратния път. Тревата бе мека и зелена… За секунди минувачът усети болки в коленете и се строполи в прахоляка. Нещо го накара да погледне към слънцето и небето, които странно защо не го заслепяваха... нали бе ослепял... Не усети ничие присъствие, освен това на бездомното куче. Кучето, което бе изживяло живота си.