Силке

Ще ми се да разкажа за едно момиче, с което се запознах... Но най-напред за пътуването, което доведе нещата дотам.
Той Веско вече писа свойта версия. И аз бях там, и аз видях!

То пък какво - ами на пръв поглед просто един многочасов престой на Ничия земя. Раницата на гърба, масивен куфар с колелца, пари и документи! Взех ли си четката за зъби? (да, но забрави пастата. бел. ред.) Летище. Много хора с много раници и куфари с колелца. Часът е 4 сутринта - има ли го изобщо тоя час по принцип?

Та седя си на летище София и времето е спряло. Около мен е пълно с хора, за които също е спряло. Няма го оживлението на почивката, нито очакването да се бухнеш в морето. Просто всеки търпеливо чака да се чекне, да минат всички контроли, да кацнем и да се продължава нататъка. На всеки му е ясно, че "битката" никак не е свършила със затварянето на последния куфар. Напротив - очаква ни дълъг път, който ще свърши чаааааак някъде във втората половина на деня, за който щсе чудиш ден ли е или не, ама щом навън е светло, значи ден ще да е.

Часът е 4. Никой няма желание да генерира добро настроение - всеки е кротнал в своето си измерение, защото това е най-лесният начин да скипнеш многото чакане. Даже имам чувството, че ако все пак някой от присъстващите събере кураж и тръгне да разказва виц, останалите ще го погледнат кисело и ще метнат подире му последната си за сезона вафла Мура (или кроасан с бял пълнеж), които разсеяно дъвчат.

Пътувам с брат ми. Наште и те са на летището. Говорим и мълчим. Мисля си, че наште и те не са спали почти, ама ще трябва да бачкат на следващия ден. Колко ли пъти съм се разделяла вече с тях? В Германия съм от 5 години - това са ти към 9-10 отивания и връщания! Човек развива нещо като тренинг, имунитет - други може би ще го нарекат философска нагласа. Но не е философска, ами са просто мускули на онова място, което ти помага да се разделяш по-лесно с близки хора.
Но не ме разбирайте погрешно - все пак не съжалявам, че тръгвам. Животът ми, целите ми ... ей тия работи дето сутрин те подтикват да станеш от леглото - се намират тук.

Брат ми среща някаква своя бивша съученичка, която изпраща приятелката си Силке, която й е била на гости. Запознаваме се със Силке и съученичката звънко изчуруликва към нас: "Ей, супер, таман няма да пътува сама!". Моето кимане и усмивка без зъби не са особено убедителни. Но тя гледа към брат ми - слава богу. В тихата ми летаргия не ми допада да симулирам ентусиазъм. В една кратка пауза тип "мълчанка" брат ми пита: "А вие познавате ли се?" Има превид мен и съученичката. Съученичката ми подава ръка и си казва името. Аз сякаш напук отказвам да доиграя общата игра на Светски живот и додавам: "Ама ние вече се познаваме". Познаваме се, я! Щом аз я познавам, значи и тя ме познава - и това не е поредната проява на детски егоцентризъм, ами желязна логика - излизала съм няколко пъти със съучениците на брат ми на дискотека и за мен непознатите бяха много, а за нея аз съм била единственото ново лице, каката на неин съученик. Помни ме, и още как! Но аз нямам желание да мисля повече защо всичко в този момент е толкова светско и даже подавам ръка под натиска на всемирната любезност.

Силке е високо стройно създание от северна Германия. Това, което българите си мислят за немците - че са студени и т.н., това си го мислят южните немци за северните. Но да оставим глупавите предразсъдъци и да се върнем към нея. Руса, синеока, беличка и енергична. Тази Силке се усмихва като казва Здрасти, като казва Приятно ми е, Как се казвате ... 32 зъба винаги!!! Но на мен, както вече казах, не ми е до светски разговори. Още по-малко пък да отвръщам на нейната изкуствена усмивка с моя изкуствена такава. Знам, очакват ме часове наред, в които няма да спя, и искам да си ги проспя сама.

Чудя се как е възможно едни предразсъдъци да познават толкова... Интуицията ми за хора рядко ме лъже. Често не ми казва цялата истина и това може да ме подведе, но аз го имам предвид. Силке се притеснява да не би да има проблеми на границата. Ще й помогна ако има нещо - и то не заради имагинерния ангажимент към съученичката на брат ми. Не, бих се застъпила за нея както мога, защото ми се струва нервна, защото митничарите са гадни твари и защото ми е симпатична. На мен пък не ми се вярва нещо да се обърка. Просто защото толкова рано няма какво да се обърка!

Разговорът не върви. Разговорът е скован. Въпрос: А вие какво учите в Германия? С брат ми се споглеждаме, за да се разберем без думи кой да отговори пръв. Той казва какво. Аз казвам какво. Питаме я тя какво.

После пак въпрос: А в кой семестър? Този път първа аз давам информация, после той, после тя. Питаме я от кой град е. Тя ни пита после нас. Пита голям ли е Саарбрюкен. 200 хиляди. Аха.

За момент се откъсвам от Оживената Дискусия и разменям 2-3 (светски) приказки с Веско. Толкова. Повече - друг път на свежа глава. Сега не е добре.
Сещам се, че двама обичани от мен Ивановци празнуват. Дали ще успея да изпратя някой по-смислен есемес преди да е тръгнал самолетът? Оставете ме на мира, аз съм офлайн за света!

Но въпреки упоението ми ситуацията си остава същата. Силке продължава да задава въпроси, на които може да се отговори само с "Да" или "Не". Летището и то същото и в един момент осъзнавам, че просто няма да ми се размине...

Това прозрение отключва в мен дълбоко вкоренената склонност да говоря глупости. Просто в момента ми е все тая, а най-добрият начин да се справиш с една безсмислена ситуация е като я замениш с една абсурдна.

И така, простотии. Очаквам Силке да се шокира от празното съдържание на думите ми. Всъщност даже я предизвиквам, защото тя е много принципна... Но за моя изненада тя започва да се смее и додава от себе си.

Ха! Това не го бях очаквала!

Говорим си за стюарда, който е отговорен за нашата половина от местата. Хващаме се, че този път и двете като никога внимателно следим упътванията как се закопчава колан и какво да се прави с кислородна маска. Струваше си да го разберем и този път. Хилим се. Показах й Веско, обясних й, че го познавам по интернет. Разправям й как предния път на отиване си бяхме забравили храната и карахме цял ден на измислени от мен фитнес-вафли от белтъци, овесени ядки и сухо мляко. Много бяха гадни :) :) :) Това беше всъщност вторият ми опит да си направя сама вафли от овесени ядки. Първият експеримент беше (преди доста време) от овесени ядки и разтопен шоколад. Бях ги завила в алуминиево фолио и имаха почти вафлена форма - тоест бяха продълговати. Бяха много вкусни, ама да не ви казвам на какво приличаха :))))

Разказах й за блога, за вас! Тя съжали малко, че не разбира български - идеята й хареса. После се замисли за 15 секунди и каза "А той от тази страница ли е?". Имаше предвид Веско. ДА! И тя - непонятно за мен как - разбра какво е чувствтото един www-Веско да се е материализирал и да е някъде на предните седалки. Разбра го и засия заедно с мен.

Оказа се, че тази Силке има много сходни с мен разбирания за живота и въобще - подход към проблемите. Даже имаме сходни проблеми. На мен никак не ми се случва често да срещна някой с подобен на моя промит с коелювски идеи ум ... а тя даже не е чела Коелю! Разказа ми, че наскоро е взела решение да не учи икономика, ами филология, защото обожава езици. Така ми го разказа, като че ли хем го иска, хем още я мъчат угризения, че може да не е постъпила "разумно". И не, не е чела "Алхимикът" ... Ами чете го в момента. Писа ми го в мейл. Пишем си.

Мисля си, каква ли сила на волята трябва да имаш, за да задаваш неуморно положителни въпроси на двама непознати досадни мърморковци - тогава, когато времето е спряло.