Сенки
Страхът крещи, ужасът шепне.
Дийн Кунц
Трябват ми няколко секунди задафокусирам малката черна точка, която подскача пред очите ми. Това е първият ми съквартирант - малко паяче, което се нанесе след мен в тясното ми жилище в ж.к. Младост. Очите ми са залепнали от телесен секрет примесен с грим. Все още съм облечена с дрехите, с който вчера бях на работа. Горя. Цялата съм потна и имам много висока температура.
Изтърколвам се от леглото, което слава богу е на пода, и допълзявам до мобилния си телефон в другия край на стаята.
- Бейби - насилвам се да звуча бодро - имам нужда от твоята помощ..
- За теб винаги, бебчо.
”Бебчо”, знае, че мразя да ме нарича така и въпреки това всеки пътго правиза да ме дразни. Веднъж се изпуска пред настоящата си приятелка (160 см., къдрава черна коса, сини очи и безупречен грим), която все още не разбира връзката по между ни.
След един час звъни на вратата ми. Насилвам се да се изправя и да отворя. Той е там, стой усмихнат, а в ръцете си държи няколко плика с ябълки и мандарини, както и малко пакетче с лекарства. Усмихвам се облекчено и падам в ръцете му.
- Бебчо, изглеждаш ужасно - казва ведро докато ме пренася към леглото.
Сменя дрехите ми с една стара и избеляла пижама, подава ми горещ чай и няколко хапчета, който едвам преглъщам, заради ножовете на възпалението в гърлото ми.
Заспивам.
Събуждам се в късния следобед.
Виждам го как готви в кухнята и си подсвирква популярна мелодия. Светлият му ленен панталон и прилепналата хавайска риза идеално подчертават телосложението му - широки рамене, мускулести ръце, стегнат корем. Слънцето, преминаващо през щорите го превръща в почти нереална картина. Обръща се за да постави джазвето на котлона.
Тогава сенките идват за първи път.
Всичко е жълто. Подът, стените, прозорците - липсват. Не съм сигурна дали съм с отворени очи. Първата атака идва откъм крака ми. Нещо ме просва на земята. Усещам металният му допир и дразнещото му жужене - като вода стичаща се по тръбата на парното.
Водата ме залива. Отварям очи. Гола съм. Не изпитвам срам. Прихванал ме е през кръста и ме държи да не се строполя под душа. Треперя. Ужасно ми е студено. Сенките са като нарисувани с въглен, помня ги от онази мрачна вечер, преди тринадесет години, когато за първи път спирам да дишам. Излизат от всяко пространство, включително и от неговото тяло, и се хвърлят към мен. Усещам металният им допир.
Всичко отново е жълто.
- Ало, адресът е ж.к. Младост….Елате. Спешно е.
Лежа на земята, те са ме притиснали. Не ми дават да дишам. Удрят ме. Боли ме. Започвам да се боря. Бясно се мъча да се отскубна…
…Един лекар, облечен в зелена престилка и с маска на лицето, ми бие някаква инжекция в ръката, докато други двама ме държат да не падна от подвижното легло в линейката… Продължавам да се извивам и да се опитам да освободя ръцете си. Виждам някъде зад тях лицето му. Разтревожено. ”Ще се оправиш, бебчо” изрича само с устни, а аз усещам как упойката започва да циркулира из цялото ми тяло. Черно.
Събуждам се в стерилна стая. По нахлуващата през щорите светлина преценявам, че е рано призори. От ръката ми излизат някакви тръбички. Той стой от ляво на леглото ми. Главата му е клюмната, а на скута му е отворена “Холографската вселена”.
- Обичам те - тихо прошепвам макар, че знам, че няма кой да ме чуе.
Шест месеца по-късно:
Лежат на плажа. Ръката й собственически се е разположила върху гърба му. Следобед е и слънцето прежуля до бяло. Въздухът има вкус на прегорен пясък. Банският й - ярко червен, контрастира изцяло на сините и жълти тонове наоколо.
Първатя сянка излиза от пясъка до крака й. Усеща металния допир и отваря уста да изкрещи...
Дийн Кунц
Трябват ми няколко секунди задафокусирам малката черна точка, която подскача пред очите ми. Това е първият ми съквартирант - малко паяче, което се нанесе след мен в тясното ми жилище в ж.к. Младост. Очите ми са залепнали от телесен секрет примесен с грим. Все още съм облечена с дрехите, с който вчера бях на работа. Горя. Цялата съм потна и имам много висока температура.
Изтърколвам се от леглото, което слава богу е на пода, и допълзявам до мобилния си телефон в другия край на стаята.
- Бейби - насилвам се да звуча бодро - имам нужда от твоята помощ..
- За теб винаги, бебчо.
”Бебчо”, знае, че мразя да ме нарича така и въпреки това всеки пътго правиза да ме дразни. Веднъж се изпуска пред настоящата си приятелка (160 см., къдрава черна коса, сини очи и безупречен грим), която все още не разбира връзката по между ни.
След един час звъни на вратата ми. Насилвам се да се изправя и да отворя. Той е там, стой усмихнат, а в ръцете си държи няколко плика с ябълки и мандарини, както и малко пакетче с лекарства. Усмихвам се облекчено и падам в ръцете му.
- Бебчо, изглеждаш ужасно - казва ведро докато ме пренася към леглото.
Сменя дрехите ми с една стара и избеляла пижама, подава ми горещ чай и няколко хапчета, който едвам преглъщам, заради ножовете на възпалението в гърлото ми.
Заспивам.
Събуждам се в късния следобед.
Виждам го как готви в кухнята и си подсвирква популярна мелодия. Светлият му ленен панталон и прилепналата хавайска риза идеално подчертават телосложението му - широки рамене, мускулести ръце, стегнат корем. Слънцето, преминаващо през щорите го превръща в почти нереална картина. Обръща се за да постави джазвето на котлона.
Тогава сенките идват за първи път.
Всичко е жълто. Подът, стените, прозорците - липсват. Не съм сигурна дали съм с отворени очи. Първата атака идва откъм крака ми. Нещо ме просва на земята. Усещам металният му допир и дразнещото му жужене - като вода стичаща се по тръбата на парното.
Водата ме залива. Отварям очи. Гола съм. Не изпитвам срам. Прихванал ме е през кръста и ме държи да не се строполя под душа. Треперя. Ужасно ми е студено. Сенките са като нарисувани с въглен, помня ги от онази мрачна вечер, преди тринадесет години, когато за първи път спирам да дишам. Излизат от всяко пространство, включително и от неговото тяло, и се хвърлят към мен. Усещам металният им допир.
Всичко отново е жълто.
- Ало, адресът е ж.к. Младост….Елате. Спешно е.
Лежа на земята, те са ме притиснали. Не ми дават да дишам. Удрят ме. Боли ме. Започвам да се боря. Бясно се мъча да се отскубна…
…Един лекар, облечен в зелена престилка и с маска на лицето, ми бие някаква инжекция в ръката, докато други двама ме държат да не падна от подвижното легло в линейката… Продължавам да се извивам и да се опитам да освободя ръцете си. Виждам някъде зад тях лицето му. Разтревожено. ”Ще се оправиш, бебчо” изрича само с устни, а аз усещам как упойката започва да циркулира из цялото ми тяло. Черно.
Събуждам се в стерилна стая. По нахлуващата през щорите светлина преценявам, че е рано призори. От ръката ми излизат някакви тръбички. Той стой от ляво на леглото ми. Главата му е клюмната, а на скута му е отворена “Холографската вселена”.
- Обичам те - тихо прошепвам макар, че знам, че няма кой да ме чуе.
Шест месеца по-късно:
Лежат на плажа. Ръката й собственически се е разположила върху гърба му. Следобед е и слънцето прежуля до бяло. Въздухът има вкус на прегорен пясък. Банският й - ярко червен, контрастира изцяло на сините и жълти тонове наоколо.
Първатя сянка излиза от пясъка до крака й. Усеща металния допир и отваря уста да изкрещи...
благодаря, янче:)
харесва ми..
Уикендът ми - видян през една по-различна призма;)
благодаря за коментарите;)