Село Билюгово – една почти истинска история

С благодарност към Жоро за бързата реакция и възможността отново да поствам тук.

Извинявам се на хората, които вече са прочели това в "Литература", но бих се радвал ако повече хора могат да прочетат този разказ, защото той отразява моята позиция по повдигнати тук теми. Той се роди спонтанно и не е редактиран, така че предварително се извинявам за грешките в него.

Поздрав за всички стари и нови приятели от БГЛОГ.

Село Билюгово – една почти истинска история

Село Билюгово, както много други села беше създадено случайно. Група приятели, отегчени от сивото ежедневие, смога и автомобилните изпарения се размечтали дали не могат да намерят едно красиво и спокйно кътче, където да си построят къщи, в които да могат да се отбиват за почивка и дружески разговори. Един ден, когато отишли на излет, попаднали на едно невероятно красиво и спокойно място. Поляните били равни и обсипани с цветя, гората мамела с вековните си дървета , а поточето минаващо оттам тихо ромоляло и предлагало своята живителна вода на уморените пътници. „Ето тук”, казал един от приятелите,” тук ще построим нашите къщички”.

Речено-сторено. Компанията се заела с градежа и много скоро се появили няколко малки спретнати, колоритни и разноцветни къщички, като всяка от тях отразявала душевността на собственика си. 

След време, някак си естествено изникнала нуждата и от кръчма, мястото където билюговци да се събират и да могат да разговарят за всичко, което ги вълнува. Кръчмата станала много хубава и уютна. В камината винаги горял огън, а цепениците припуквали приятно.  Кръчмата станала любимо място на селските жители. Често в нея се отбивали и преминаващи пътешественици, присядали на някоя от масите и слушали интересните разговори на селяните. Селяните си правели вечеринки, пеели и танцували заедно, даже заедно измисляли приказки, като един я подхващал, следващия продължавал и така докато замръкнат. 

Някои от пътешествениците изпивали благата ракийка и си тръгвали, но не пропускали да разкажат на своите приятели за село Билюгово с неговите красиви къщи, прекрасна природа и необикновени обитатели. Други пък оставали, включвали се в разговорите на селяните и решавали също да построят къщи в това райско кътче.

Времето минавало, селото се разраствало и разхубавявало все повече и повече. Оформили се и махали, които наричали на интересите на обитателите – Даскаловата, Писателската, Музикантската, Политиканската и т.н.  Но независимо, че хората в махалите се събирали и обсъждали интересите си, те всяка вечер неизменно идвали в кръчмата.

Селото било пъстро, шарено и пълно с живот.Хората били мили, усмихнати и се наслаждавали на приятните мигове след тежкия си и натоварен работен ден. Срещали приятели и разбиране, а сивотата на ежедневието в големия град бивала бързо забравяна.

Така минали няколко години, докато един ден дошли и се заселили десетина нови семейства. Билюговци приветствали новодошлите и се опитали да ги приобщят към традициите и духа на селото. Новите заселници се отличавали с това, че твърде много и на висок глас говорели, макар и да нямали какво да кажат. Носели с тях делничните си проблеми и много държали всички да ги чуят. Много скоро в кръчмата се чувал само техния глас и техните дребни ежедневни проблеми:

-          Аз пък днес се изсрах – подхващаше темата един.

-          Ееее, браво, най-после – хвалеше го друг

-          А пък аз не съм срал цяла седмица – вайкаше се трети.

Билюговци седяха и слушаха тези разговори, защото всеки техен опит да подхванат друга тема, биваше удавян в хилядите дребнотемия на викащите хора.

Постепенно кръчмата започваше да опустява. Все по-малко хора идваха в нея. Нямаше кой да поддържа огъня в камината, нямаше кой да сложи месцето на скарата, нямаше даже кой да измие чашите. Но „гръмогласните” седяха там всяка вечер и се надвикваха с дребнавите си теми.

Къщите започнаха да опустяват, много от тях вече се рушаха. Цветовете им започнаха да избледняват и дори поточето пресъхна. Първите заселници все по рядко се отбиваха  и се чудеха как това райско кътче се превърна в поредното сиво и мръсно село.

Един ден, вратата на кръчмата се отвори с трясък и вътре влетя един от първите обитатели на селото.

-          Край, стига!!! – провикна се той. – Това вече не може да продължава така! Трябва да направим така, че кръчмата отново да стане нашето приятно и уютно място.

Чули виковете, в кръчмата бързо се събраха всички налични по-това време съселяни и започнаха да дават идеи:

-          Да сложим пазач на входа – провикна се един

-          Да гоним „гръмогласните” – каза друг

-          Не, не може, не е демократично – опонира трети.

Споровте и разговорите продължиха с дни, сипеха се взаимни обвинения за това, кой е погубил духа на Билюгово.

Хората влизаха и излизаха от кръчмата, после се връщаха и с нови сили се включваха в разгорещените спорове.

По едно време едно момче излезе на двора и видя струпани съчки. Поднесе запалена клечка кибрит към тях и запали малък огън. Донесе си една книга и един стол, седна и започна да чете на глас. След малко излезе едно момиче, усмихна се, хвърли едно дърво в огъня и седна до момчето да го слуша. Дойде и трети, после четвърти, всеки хвърляше по едно дърво в огъня и кой на стол, кой на земята се настаняваше край припукващия и разрастващ се огън. Хората  започнаха да обсъждат написаното в книгата. Разговорите се оживиха, появиха се и нови интересни теми. Усмивките на съселяните се завърнаха, а от кръчмата заглушено се чуваха гласовете на „гръмогласните”.

На другия ден всички отново се събраха около огъня. Този път всеки носеше по една тухла от къщата си. С тези тухли, те изградиха стени. На другия ден всеки носеше по една керемида, с които направиха покрив, а на по-следващия всеки донесе по малко цветна боя от къщи с която направиха сградата шарена и весела. Гласовете на „гръмогласните” вече не се чуваха. Хората седяха около огъня , който вече беше пренесен в нова, голяма камина.

Скоро „гръмогласните” напуснаха селото. Не им беше интересно да се надвикват, а да нямат публика. Старата кръчма се срути и на нейно място билюговци насадиха цветя – гръмогласничета, за да им напомнят, че граденото трудно с любов, лесно се руши с омраза.

Къщите отново оживяха, поточето ставаша все по пълноводно след летните дъждове, а хората не преставаха да се усмихват. Усмихваха се, защото се пребориха за това, което обичат.