Светлосенки

Светлосенки

Тъкмо те видях и ти изчезна в мига, в който го направих… Ето ме и мен… Седя на перваза на прозореца и съзерцавам умиращото слънце, очаквайки раждането на луната и следващия нов ден, част от поредния кръговрат, наречен време… Духовете обитаващи блудното ми тяло просто забравиха чий са и поеха по никому незнаен път, без да знаят дали отново ще се завърнат там, от където тръгнаха… Чувам писъци зад себе си и не мога дори да се извърна и да видя какво става… Тялото ми е вдървено, а болката от непрекъснатите опити да се движа остава непоносима и постоянна… Очите ми са заслепени и от напрягането им усещам как всеки момент ще остана и без тях…Чашата вино изпита преди да се сетя, че съм нещо наподобяващо човек, започна да действа едва сега… За съжаление така и не се научих да пия и алкохолът - това чудовище, ме помита и ме докарва до ръба на тоалетната чиния в банята… Конвулсиите в стомаха ми не спират… Уви…аз си седя в стаята и не съм пила никакво вино… но ми се повръща…- И защо така?-питам аз… - А де?-отговарям отново аз… Спящото сърце в металната кутия затупка бясно и се удари с билиони удари в минута в тенекиените стени на гърдите ми. Не! Не си отивай, по дяволите! Къде си мислиш, че ще идеш? Нима си мислиш, че там отвъд те чака той? Нима смяташ, че нямаш още работа при мен, така ли?! Престани с тези игри и ми дай поне малко време да си отдъхна! Остави ме! Остави ме да ида там горе на планината и да погледна небето! Аз все още вярвам, че то съществува и че отгоре е спусната стълбата, по която аз ще се изкача, за да потърся изгубената си личност. Хобито ми бе да събирам станиоли от изядени шоколади… събрала съм милиони блестящи златца, шумолящи със своя специфичен звук… Ти казваше, че съм глупава… казваше, че не мога да разговарям, а само приказвам… Аз обвинявам в това хората през целия си живот и започнах напук на самата мен да правя също като тях… но дори тогава те не ме приеха в редиците си… Ти казваше, че лъжа, ти казваше, че шикалкавя със себе си и се бичувам всеки ден… Ти казваше, че съм щастлива… но аз знам, че говореше за себе си… Та ти дори не ме виждаше! Ти дори не знаеше, че мен ме има и че аз те наблюдавам още откакто се запита оня ден, в който погреба мечтите се, защо живееш и защо си на тази земя… Не ми казвай, че ме искаш, не ми казвай, че ме обичаш… Това не е добре… Не казвай, че ме имаш, не казвай, че съм твоя… Та аз съм ничия… Ти дори не ме виждаш… Аз съществувам само в твоите болни фантазии… Всяка нощ се молиш да ти се явя, но аз така и не дойдох за теб, защото ти така и не повярва в мен… Ела да те прегърна, дете мое… Ела да избърша сълзите ти и да ти кажа, че някой ден все пак може и да просъществувам, може и да дойда… Сега съм сама насред прашните пътеки, по които ти самият ме запрати едно време и реши повече да не ме викаш, а в същото време не спираше да крещиш… Знам, че онзи крясък зад гърба ми беше произведен от теб… Сънува кошмар нали? Аз не мога да ти помогна… нямам власт над хорските сънища. Ноември чука на вратата, късната есен идва да прибере още някой, готов да изпълни мисията, заради която се е родил, готов да се роди и прероди отново… Уви, краят не идва за никой от нас… За нас началото започва едва сега… Плачи! Реви! Крещи! Проклинай! Изригни с целият вулкан, който живее у теб и нека лавата те залее и изгори всяка маска и фалшива одежда, с която си се навлякъл! Нека настъпи изпепеляването, нека паметника на оново мекотело, което живееше у теб и у мен се издигне насред центъра на града и да напомня на всеки, че от всичко на света, най-много трябва да се стреми да бъде себе си, да прави тава, което никой друг не може да направи и да бъде единствен и неповторим в кожата с която се е родил и с която ще умре… Обичам когато е пълнолуние… Обичам луната и звездите скрити зад нейната могъща светлина…