Сватба или не?
Краят на лято 2006. Циклим в градинката до Герена и чакаме да наближи стартът на играта, за да влезем на стадиона. Бавничко отпивам от кенчето бира, когато телефонът ми неочаквано зазвънява. По дяволите, вече ще си ограничавам повикванията преди и по време на мач.
Сашо е. Сигурно е важно. “Сори, че ти се обаждам така, но това е толкова спешно, че не може да чака”. Гласът му звучи извинително и доста развълнувано. Изтръпвам в очакване да чуя за поредното бедствие. “Малката ще се жени, така де, ще се омъжва,” изстрелва Сашо. Уоу, това наистина си е бедствие.
Малката е на 20, но изглежда като на 15. Женихът е на 30+. Като изключим разликата във възрастта, която спокойно може и да бъде пренебрегната, няма нищо по-особено касаещо бъдещото бракосъчетание. С изключение на едно – двамката се познават от има-няма три седмици. Познавам хора, които живеят заедно години наред и пак не се решават на тази стъпка. Пък тези двамата...на кака сладурчетата. На въпроса дали при вземането на решение да се обвържат в свещен съюз някоя от двете страни (или още по-зле – и двете) не е злоупотребила с дадени вещества получавам уклончив отговор. Давам гласен израз на скептицизма си относно просъществуването на този брак, казвам си претенциите за шаферска позиция и намислям подарък. “Сватбата ще е октомври”, уведомява ме услужливо Сашо.
Средата на октомври 2006. Циклим на рожден ден в столично заведение. Пресушавам шотове от импровизирания коктейл, който гологлавият барман е спретнал в не особено успешен опит да компенсира липсата на White Russian и зяпам бъдещото семейство. По-скоро зяпам жениха, тъй като булката съм я гледала достатъчно.
Предполагаемото влюбено гълъбче очевидно страда от хронична апатия към заобикалящия свят. Дума не продумва, нито мускулче не трепва на лицето му. Половинката му пък чурулика, пърхайки наоколо.
Сашо ме побутва: “Питай, питай я за сватбата”. А, да. Забравих да спомена, че в началото на октомври сватбата беше отменена за февруари 2007 без видима причина. “Какво става със сватбата”, изломотвам аз, тъй като по принцип след n-тия шот принципно губя чувствителност към деликатните теми.
Настъпва мълчание. Бъдещият младоженец затъва още по-дълбоко в апатичното си състояние, забивайки поглед в отсрещната страна. Малката поема задачата да отговори на нетактичния въпрос: “Амиии...какво да става...нищо не става, февруари ще е сватбата.” Не звучи особено убедена в думите си. Не питам за повече детайли. И все пак се замислям какво кара хората да взимат едно толкова важно решение и респективно да се отказват от него.
Сашо е. Сигурно е важно. “Сори, че ти се обаждам така, но това е толкова спешно, че не може да чака”. Гласът му звучи извинително и доста развълнувано. Изтръпвам в очакване да чуя за поредното бедствие. “Малката ще се жени, така де, ще се омъжва,” изстрелва Сашо. Уоу, това наистина си е бедствие.
Малката е на 20, но изглежда като на 15. Женихът е на 30+. Като изключим разликата във възрастта, която спокойно може и да бъде пренебрегната, няма нищо по-особено касаещо бъдещото бракосъчетание. С изключение на едно – двамката се познават от има-няма три седмици. Познавам хора, които живеят заедно години наред и пак не се решават на тази стъпка. Пък тези двамата...на кака сладурчетата. На въпроса дали при вземането на решение да се обвържат в свещен съюз някоя от двете страни (или още по-зле – и двете) не е злоупотребила с дадени вещества получавам уклончив отговор. Давам гласен израз на скептицизма си относно просъществуването на този брак, казвам си претенциите за шаферска позиция и намислям подарък. “Сватбата ще е октомври”, уведомява ме услужливо Сашо.
Средата на октомври 2006. Циклим на рожден ден в столично заведение. Пресушавам шотове от импровизирания коктейл, който гологлавият барман е спретнал в не особено успешен опит да компенсира липсата на White Russian и зяпам бъдещото семейство. По-скоро зяпам жениха, тъй като булката съм я гледала достатъчно.
Предполагаемото влюбено гълъбче очевидно страда от хронична апатия към заобикалящия свят. Дума не продумва, нито мускулче не трепва на лицето му. Половинката му пък чурулика, пърхайки наоколо.
Сашо ме побутва: “Питай, питай я за сватбата”. А, да. Забравих да спомена, че в началото на октомври сватбата беше отменена за февруари 2007 без видима причина. “Какво става със сватбата”, изломотвам аз, тъй като по принцип след n-тия шот принципно губя чувствителност към деликатните теми.
Настъпва мълчание. Бъдещият младоженец затъва още по-дълбоко в апатичното си състояние, забивайки поглед в отсрещната страна. Малката поема задачата да отговори на нетактичния въпрос: “Амиии...какво да става...нищо не става, февруари ще е сватбата.” Не звучи особено убедена в думите си. Не питам за повече детайли. И все пак се замислям какво кара хората да взимат едно толкова важно решение и респективно да се отказват от него.
Що се отнася до тях - може да има много причини - финансови, емоционални. Но според мен е точно това, че в някакъв момент единият е усетил, че не познава достатъчно другия и се е отдръпнал леко. Но според мен стигне ли се до отлагане по нефинансови причини - забрави я тая работа...Ние направихме сватба с 300 лева...Значи ако искаш-можеш.