Сбъркани сутрешни ...
Тази сутрин се събудих гадно. Снощи си легнах доста късно и да ме разбудят с някаква супердолнопробна чалга в 9 сутринта - грррр... Трябваха ми почти две минути, докато осъзная какво точно ме е извадило от сладкия ми сън, да тегля наколко неописуеми майни на съседа и на безумно тъпата му дъщеричка и на цялата фамилия до девето коляно и да се добера до скромното копче "Power", точно под надписа "Sony". Аааа.... благодат! Сутрешния плейлист е с дискотечни хитове от средата на 90те, плътния бас и конската доза нес бавно, но сигурно ме връщат в обичайното добро настроение. Със съвсем мъничко тъга. Докато, вместо сутришна гимнастика, излизам да изхвърля боклука, малката вещица (ами, къдети вещица, изчадие адово! вещиците са свестни като цяло...) отсреща продължава да ми лази по нервите с кретенските маанета и изтормозения припев на някоя от стотиците пайнърски "звезди" дращи по костния ми мозък с пискливото "Не зная колко ме обичаш". Някак успявам да сдържа и втория порив да я удуша на момента и се прибирам обратно в уютната си бърлога. Нещо от кретенията обаче се е загнездило в главата ми и предизвиква доста произволни асоциации. Замислям се над това "колко"... Има два въпроса, които мразя от дъното на душата си. Ситуация: "Обичам те" и в отговор "Колко?". Лично на мен ми се е случвало само веднъж, може би защото хората, на които съм казвал "обичам те" са много, много малко. Измърморих "Много", само защото наистина обичах жената, която го каза, но ми стана неприятно. Или обичаш някого или не, не знам как може да обичаш някого на дози, по-малко или повече, това не е крем карамел, по дяволите. Ако има някакъв номер, поне аз не го знам. И не искам да го научавам. Ситуация: "Ако ме обичаш, ще направиш/няма да направиш еди-какво-си." Не съм го чувал от човек, към когото имам сериозни чувства, и е добър повод за перкратяване на връзката. Мразя да ме изнудват, особено пък по такъв начин. Сещам се и за една друга ситуация, в която, за моя радост, бях само страничен наблюдател. Преди 2-3 години за известно време се бях изнесъл в едно забутано родопско село. То даже и село не беше - 3-4 къщи в центъра на нищото. Идва един приятел (не, няма да спомена името му, то и без име, ако прочете това вероятно ще ме убие) в комплект с доста симпатична девойка. Хем да ме навести, хем да покаже на момата планинските красоти. За моя изненада, първия въпрос на момата е "Имаш ли телевизор". Има горе, казвам, но дори не знам дали работи. Моето другарче съответно си губи половин час, докато успее да накара древното нещо с надпис "Електрон" да хване някаква програма, след което хапваме набързо и те се изнасят на обикола по околностите. А местенцето наистина си беше красиво. И много тихо - перз повечето време нямаше никои друг, освен мен. Прибират се на смрачаване, хапваме, пийваме, говорим си за едно-друго - всичко в рамките на нормалното, до към три сутринта. Събуждам се рано-рано и докато си правя кафе, братлето се смъква от горе, зачервен и определено бесен, което изобщо не е обичайното му състояние, дори и рано сутрин.Всъщност, особено толкова рано сутрин, щото изобщо не е от ранобудните. Минават десетина минути, петнадесет, нашичкия само сумти и пали цигара от цигара. Аз дискретно си трая и само доливам кафе по чашите. След двадесет минути девойката минава през стаята, смотолевя нещо от сорта на "друтро" и бърза към банята. Забелязвам, че лицето и не изглежда съвсем наред, но продължавам да си трая - не са малки, ако има нещо, сами ще си кажат. След малко девойката сяда при нас. Наливам и кафе и се правя, че не виждам забележимия оток около лявото око. Странно, щото нищо подобно не се е случвало преди - пича е кротък и много толерантен човек. Чак вечерта разбрах какво и защо: легна ли си хората, гушнали се, поразпалили се, а планинския въздух и добрата храна правят чудеса с хормоните, заиграли се... И в разгара на веселбата, девойката промърморва "чакай да се преместя малко, че така не виждам филма..."
Чудила съм се над това. И стигнах до някакъв извод. Не обичаме много или малко...
Ти сам каза, любовта, обичта не са картофи, че да можеш да ги претеглиш...
Мда. Признавам си, казвала съм "Много те обичам!" и го казах не на шега, защото любовта ми към този човек ме изпълва от глава до пети.... Но аз обичам и други хора освен него... не по-малко силно, но по съвсем различен начин. Любовта ми е различна за тях, отношението ми е различно....
Важно е не колко обичаш, а обичаш ли всеотдайно!!! Важно е дали си готов да дадеш всичко, което можеш да дадеш на хората, които обичаш... А дали те ще ви ги поискат е вече друг въпрос...
Това с "изнудването" много ме е дразнело винаги. Не винаги е толкова явно, както го описваш, но винаги е гадно... Маминка ми обожава да прилага такива методи.... Лошото е че аз все още й се връзвам....
"Memento mori!"
И аз мисля, че не може да обичаш малко или много-или обичаш, и даваш всичко от себе си, или не обичаш.
А това с изнудването от позицията "Ако ме обичаш..." го използуват доста хора, дори понякога и някои родители така манипулират децата си. Манипулирането си е изкуство, и някои го владеят до съвършенство. Лошото е само, ако ти си в позицията на манипулирания...
Кофти е била ситуациата с телевизора, ама пък да ти кажа много ме разсмя :)))
За любовта - да си кажа и аз мнението - мисля, че всеки все някога е казвал "много те обичам" вместо само "обичам те". Аз също. И съм била искрена. Чувствата не могат да се мерят на килограм, нито на бройка, но когато чувстваш много силни чувства към някого, просто тогава можеш да кажеш не просто обичам те, а да добавиш много или страшно те обичам. И го възприемам за нормално... Любовта към всеки може да е различна. Може и предишния да съм обичала, но да не е било толкава силно. А сегашния да обичам повече и да не мога да си представя живота без него... това ми е мисълта :)