Сама

Вчера говорих с един приятел (всъщност и на вас ви е познат - Мииша, който пусна онези неща за сепукото) и стана въпрос за самотата. Не си спомням какво точно ми каза, но идеята беше дали не изперквам така сама по цяла вечер да няма с кого две приказки да си кажа. Малко се учудих на този въпрос, защото преди да ми го зададе, честно казано не бях усетила, че вкъщи и навън почти не говоря. С колегите не говорим за нещо съществено, повечето не са ми близки, аз съм им далечна с идеите и стремежите си, макар че имам по-близки сред тях.На Работа се говори по работа.  С хазяите си рядко говоря - не искам да слушам кой е умрял и как следвал техният ред. Искам да знам кой се е родил, кой е празнувал днес...За това се движа из апартамента като призрак. Няма я Тити...Наистина имам куп други играчки, но Тити...Тити е единствената, която през тези ...леле, 17 години ли станаха от както я имам...та Тити е единствената, която съм усещала, че ме слуша и че ми помага някакси. Тъпо, а? На 22 си говоря с кукли...Майка ми изпадна в потрес, когато видя, че я заведох в Румъния. Тити е идвала с мен на всичките ми пътувания, беше с мен в болницата...Тя затова и няма вече коса, носът е изтрит и едното пръстче на ръчичката и липсва. Но е моята Тити.
И Дзверо го няма. Жизнерадостното морско свинче,което търчи като торпедо из стаята в Габрово и можеш да му се лигавиш и да му говориш, пък то отговаря църкащо и се получава почти смислен разговор.
И Ицо го няма. Всъщност май на първо място Ицо го няма. Не че си сменяме много мъдри приказки...То или са лиготии, или тихи скандали, ама все пак устна комуникация ...Не ми се чупят ноктите от нея. Говорих преди малко с Мария и Венсан по скайпа. Имам чувството, че няма по-щастлив човек от нея. Наистина - на хиляди километри е от семейството си, но има него. Той е до нея. Хранят се заедно, излизат заедно, спят един до друг. Всички онзи неща, които толкова безумно и болезнено ми липсват. Точно сега. Не знам защо точно сега, а не вчера например. Може би и утре няма да ми липсват. По принцип съм свикнала да съм сама и понякога дори ме дразни човешко присъствие около мен, включително родителите ми.Но сега ми липсва...Имам нужда от някой лице в лице с мен да ми каже нещо смислено - не какво ще има на контролното утре, не да му преведа тоз джоб дискрипшън . Не искам да вечерям сама, искам да е при мен, да си ядем заедно, да ми каже,че съм се справила добре, въпреки че съм сготвила едно и също нещо за пореден път, защото друго не мога , а и защото имаме само картофи. Да ме погали по косата.Да ме държи седнала на коленете му. Да се скараме, да се сдобрим, да си говорим. Ако ще и за кабели и видео карти, за Си ++ или за каквото и да е там, дето не го разбирам, искам да го чувам и виждам едновременно...It hurts, so much hurts, so much...Още много чувствам, но не мога повече да оформям с думи...Не мога...