"Ти не дойде, а аз те чаках! Ти не дойде, а аз те чаках! Ти не дойде, а аз те чаках!" -дереше се някаква си певица и нито тя, нито шофьорът на автобуса питаха Милен дали иска да слуша тази музика. Защо ли шофьорите са толкова музикални се питаше той и не намираше отговора.
Пътят се извиваше покрай реката. Наближаваше родния си град. Беше му толкова мъчно и болно.Знаеше какво го очаква там. Нямаше да може да помогне на всичките си близки и роднини, а те определено имаха нужда. Та нали затова и той преди години замина далече от майка и баща, от близки и роднини, от приятели.
Стомаха му се обади и тези бисквитки по чужди рецепти не му помогнаха. Де да имаше сега една хубава червена ябълка от майчината градина! И крушите не бяха лоши, но голямата ябълка пред къщата му беше любима. Дано не са я отсекли. Беше чул и знаеше, че изсичат горите в Странджа. Дано само там е така си мислеше и се чудеше на чувството си за хумор. Българинът е търпелив, но чак пък дотам, че да позволи пред цял свят шепа хора да се гаврят с честта и достойнството му, а и с децата му. Това го нямаше никъде. Беше обиколил целия свят и такова овчедушие, като на Българите никъде не беше срещал.
Майка му го посрещна на прага и заплака от радост. Попита за сестра си и за баща си, но не получи отговор. Светла беше доста своенравна и поддържаха телефонна връзка, но за себе си тя никога не говореше. А баща му....къде ли беше баща му?!
-Гладен ли си, сине? -попита го майка му и започна да трупа по масата всякакви вкусотии и все нейно производство. И тя като него не обичаше полуфабрикати, готови колбаси и всичко фабрично. На частните фирми хич не вярваше и с право.Милен усещаше, че нещо става, че майка му крие нещо и апетита му изчезна.Справи се само с един компот от ягоди,от тези ягоди зад къщата, които му бяха любимите.
-Моля те мамо, кажи ми какво става, какво криеш?
-Нищо, сине. Ако питаш за баща си , остави. Той просто замина с леля ти Петра,онази дето живее в другия край на града, която ми беше приятелка и ти носеше бонбонки, когато беше малък. Не ме питай повече за тях. И аз не ги знам къде са , а и не ме интересуват. А сестра ти не ти ли каза по телефона? Тя живее със сина на убиеца на дядо ти. Там на село. Да я оплачеш жива. Като омагьосана е. Оня хубостник Пешо я бие и тормози. Не са подписали, ама стои при него и го гледа само в очите. Слугува му, като робиня. Не е онова Светле дето си го знаеш, сине, не е! Очите на майка му се вторачиха в него и сякаш го молеха да я зарадва поне той с хубава новина. Милен нямаше право да и причинява повече болка. Не поиска да и разкаже колко трудно му беше там далече в чужбина съвсем сам и как Българите там са готови да се избият от злоба и завист помежду си. По свирепи са там отколкото тук в България. Разказа и само за приятелката си Биляна, която като него е там за по добра работа и по добър живот.
Излъга , че си имат собствено жилище с нея и че са сгодени. Ръцете на майка
му се разтрепериха и той разбра, че не му вярва. Нито думичка не му повярва. Тя го
познаваше най добре. Дожаля му, но не заплака.Нали е мъж, трябваше да се държи като глава на семейството ...вече.
-Добре, мамо, кажи ми честно искаш ли да остана тук? Или...или искаш ли с мен да дойдеш в чужбина?
Майка му стана , отиде до прозореца, загледа се в ябълката пред къщата.
 илен забеляза колко е остаряла и се е смалила.Обичаше я много и нямаше да понесе загубата и лесно. Не, няма да ходи никъде си каза, но се сети, че няма какво да работи в този малък град. Че и нейната пенсия не стигаше за нищо при тези условия на живот в България. "Утрото е по мъдро от вечерта" - си каза Милен и и не усети как е заспал облечен.
Събуди се много щастлив. Чувстваше се на седмото небе. Знаеше какво да прави и беше сигурен в решението си. Обади се по телефона на Светла и се разбраха тя да идва от време навреме да наглежда къщата. Нейният Пешо дори не я пусна да дойде да се види с брат си. Животът си е нейн и Милен съзнаваше, че не трябва да и се бърка, не можеше да я накара да го изостави. Нямаше това право. За два дни опаковаха с майка си багажа. Тя си имаше международен паспорт, беше си го извадила заради него да му ходи на гости. Доста време и сили му костваше да я придума да тръгне с него и накрая Рая се реши. Милен нямаше да позволи майка му да остане сама, да умре сама в тази голяма, празна къща. В тази къща, където го е родила и отгледала. Изплаши се, когато видя пълна дамска чанта с лекарства. Той и пращаше пари, помагаше и, а тя ги даваше за лекарства. Не е гладувала, имаше какво да яде, но просто нямаше апетит.
Рая наистина не изглеждаше добре. Добре че и той се реши да си дойде навреме.
Сега Милен беше щастлив. Майка му беше до него. Беше си сложила главата на рамото му и тялото и леко потрепваше. Навярно нещо сънуваше. Летяха горе високо в облаците. Нищо не се виждаше, беше нощ. Милен се надяваше да направи майка се щастлива на стари години. Не искаше да си спомня за баща си. Знаеше, че там при него в чуждата страна майка му ще бъде по спокойна, ще се закрепи и здравословно. Биляна е добро момиче и ще я приеме. Ще си вземат по голяма квартира. Всичко щеше да е много по добре. Надяваше се. Докъде стигнахме да се надяваме на по дъбор живот в чужбина си мислеше Милен. Бръкна в джоба на якето си за дъвка. Обичаше да дъвчи, когато пътува. Нещо се търкулна в краката му. Беше ябълка, една голяма червена ябълка от дървото пред къщата. Явно майка му я беше сложила в джоба на якето. Стана му милно и жално. Целуна спящата си майка и си обеща там горе сред облаците и звездите никога да не се разделя с нея. Вече да. Твърдо беше го решил. По стъклата на прозореца на самолета се стичаха капки. Навярно вън валеше. Валеше и в душата му-тих дъжд. Тези капки му приличаха на сълзите на майка му. Закле се:
-Мама никога вече няма да плаче!