САМО ВЪПРОС, ОТГОВОРЪТ НА КОЙТО...

До шест години израстнах на село при баба. Майка и татко бяха железничари в София - експанзия за жителство, нали сте чували.

Всеки ден, когато баба ме оставяше в детската градина ми казваше: "Сине, не кай да се биеш, буди паметен." И аз бях паметен. Докато бях добър, Тоти и Крум - по-големи от мен се забавляваха като единият ме държеше за ръцете от зад, а другият ме млатеше в корема, докато другарката Ката не ни разтървеше. След много години Крум и Тоти ги осъдиха за убийство, но това е друга история.

Докараха ме в София програмиран да съм паметен. Да де, ама на децата тук хич не им допадаше диалекта ми и добре ме пердашеха, особено Мутата. Един ден се прибрах в къщи разреван и татко като разбра, че Мутата пак ме е бил, ме наказа. "Бе ти що не биеш?", вика ми. По-едър си от него". "Ма ти кажи, че може, бе". Изтрих си сополите и слязох долу да набия Мутата. Да де, ама аз бях свикнал той вече да ме бие и пак си изядох боя. Тогава не разбирах защо.

После започнах да тренирам борба. Бях здраво хлапе и давах отлични физически показатели. Но в схватките губех. Въпреки всички усилия на треньора, който беше много добър човек, излезех ли на тепиха в официален бой, губех. А толкова мечтаех да спечеля! Докато един ден в един турнир при първата схватка завърших на равно. При втората се изправих срещу една грамада. В първият момент нещо ми се обърна под лъжичката. Видях насмешката в очите му. Това ме вбеси. Не беше заглъхнала свирката на съдията и аз го връхлетях със свирепа мелница, при която на ръба на правилата бях притиснал и топките му. Туширах го за по-малко от половин минута. Нещо в моята ярост го беше парализирало. Тогава за пръв път усетих боеца.

В Банишора по онова време си се биехме. С коньовичарите, с тия от Надежда, а като нямаше с кого, все намирахме за нещо да се скараме и да се ступаме по между си. И така до една възраст. Сега оценявам, че тези битки са развили някои инстинкти и са ме научили на някои правила, които са ме водили в живота и в повечето случаи са ми помагали. И най-важното от тях е да избегна битката. И сега зададе ли се опасност се стремя да маневрирам, правя се на умрела лисица и печеля съюзници, докато заемем командните позиции. В повечето случаи необходимостта от битката отпада.

Ако все пак боят е неизбежен и няма път за отстъпление, гледам да съм пръв, подъл и без жал.

Децата ми практикуваха айкидо. Това изобщо не попречи на дъщеря ми да се уплаши до смърт от един идиот, който я препипал във входа като беше в осми клас, както и на сина ми добре да го бушонират в една дискотека заедно с братовчед му едни натъпкани с анаболи добичета. Какво от това, че двама отидоха на съд. Това не ми спести нито шубето, нито висенето в Пирогов. Но имам чувството, че точно айкидото помогна на дъщеря ми в оная кофти възраст сама да се измъкне от компанията в която интересът беше към по-хард вещества от марихуаната. Помогна и на двамата да бъдат по-организирани и уверени в себе си. И може би още нещо - любовта, която успяхме да им дадем с майка им, макар и разделени.

Много обичам да гледам "Дискавъри" и "Анимал планет". Природата е велик учител. И с просто око е лесно да се види, че действа при всичко и навсякъде един мощен закон. Законът за експанзията. Всеки вид се стреми да завладее територия, която е празна, или има по-слаби от него, докато не се установи равновесие на силите. Ние хората не правим изключение. С една съществена разлика: Сключили сме обществен договор да живеем безопасно и резултатът от този договор се нарича Държава. И ако престъпността и дивата агресия завземат нова територия, това значи, че има празни и слаби места в самите нас и в договора, който сме сключили. Май битката е неизбежна. Битка със себе си, но и битка с държавата да спази своята част от договора.

Преди време синът ми ми каза, че аз и майка му сме пример за него и сестра му. "Пример за това, рекох, което трябва да правите, но и за това, което не трябва да правите."

Е, какви програми предаваме на децата си? И тези протрами ще ги опазят ли?