С форма на сълза

Когато стигнеш до къщурката,

мястото където е започнало пътешествието ти,

ще  я познаеш, макар, че може да ти се стори

по-малка, отколкото я помниш.

Мини по пътеката и през градинската порта, която си виждал само веднъж.

И се прибери у дома. Или си направи дом.

Или почини.

Нийл Геймън

                                               На приятел, който ми прати Астралът и на любовта, която се ражда всеки ден

Свеща на ношнотно шкафче до леглото му догаряше, подобно на гневната възбуда от онова, което го очакваше, но и тя бавно биваше заменена от лекият унес на съня.

В ръката си стискаше амулет – малка сребърна висулка с формата на сълза. Лицето му, брадясало и изморено, можеше да бъде сбъркано за красиво на светлината от града, която плахо влизаше през полуотворения прозорец.

Познаваше я от стотици години.

Тя се вмъкваше в съня му, шептеше в мислите му, водеше крачките му, отразяваше се в локвите, през които преминаваше. Усещаше я дори в храната, която консумираше по навик, чувстваше вкуса й във всяка капка вода, която стигаше до гърлото му. Сега, когато беше близо до края на своето пътуване, можеше да се закълне, че чува как нейното сърце бие в един ритъм с неговото.

Бяха се срещали. О, да, бяха се срещали неведнъж. Бяха водили титанични битки сред морските дълбини, докато гигантски вълни облизваха голите им тела, а живите същества наоколо бягаха панически. Бяха се преследвали из безкрайното небе, унищожавайки цели градове, докато водеха своите божествени двубои. Никога не знаеха кой ще победи и кой ще умре за да възкръсне отново за следващия цикъл. Винаги бяха те двамата, имащи само себе си, в един променящ се свят.

Последният път я видя в Лондон. Високите й токове тракаха по мокрият паваж. Черната блуза, дългата, тясна пола и късата, модерна по онова време прическа, й придаваха вид на киноактриса. Той й извика да се защитава и когато тя го погледна с големите си кафяви очи,   я уби, без да се замисли. Спечелиха. Толкова лесно. За още един цикъл.

Нещо в него се пречупи завинаги.

Сега времето бе дошло отново. Двамата преродени щяха да се срешнат  – за да умрат всеки по своя начин.

Свеща на ношното му шкафче бе догоряла отдавна. Настъпваше онова време на нощта. Онзи нереален отрязък от денонощието, точно преди да се развидели, който познаваха само малцина. Камбаните на катедралата отбелязаха пет часа.

Той сънува.

Мирис на люляк. Вятър. Най-вероятно е пролет, защото дърветата наоколо него тъкмо са се сдобили с цветове. Намира се на края на бойно поле. Гол е до кръста, а синята татуировка, която опасва гърба му е почти скрита от полепналата по него кръв и мърсотия. Сребърият талисман на врата му проблясва гневно. Адреналинът бумти бясно из цялото му тяло.

Хиляди мъртви войни превръщат бойното поле в море от човешка плът и оръжия.

Тя бавно се приближава към него. Крачи гордо сред труповете, без да обръща внимание на жужящите наоколо мухи. Пръски кръв по снежнобялата й дреха са единственото поражение, което битката е нанесла. Едната й гърда е отрязана много отдавна. В ръката си държи голям лък, на който са издялкани непознати за него руни.

Той прикляка за скок. Стрелата пронизва сърцето му в секундата, в която кривият му меч се врязва в почти прозрачното й тяло.

Пчелите в полята започват да жужат гневно.

Нещо мръдва в леглото му. Усеща нечия ръка в своята. Може да види силуетът й в тъмнината, може да усети уханието на тялото й, кадифената кожа опряна в неговата.

-         Обичам те – сърцето му забива лудешки, докато го казва, защото знае, че битката е започнала.

-         Знам – и след този  отговор той разбира всичко.

На сутринта камериерките от хотела намирит само разхвърляно легло и малък сребърен талисман с форма на сълза.

---

Тя е на двадесет и няколко. Крачи гордо през светът все едно й принадлежи по право. Ако я попитате кои са родителите й само ще свие рамене и ще отмине. Загледайте се в очите й – понякога там можете да видите отблясъци от лагерни огньове, а в смехът й да чуете огласи от битки водени отдавна, някъде високо в небето.