С деца на път
По-миналия петък бяхме с учениците на екскурзия до Рилския манастир.
Бях седнала точно зад шофьора, който охотно разказваше свои преживелици от ученически екскурзии. Твърдеше, че първите седалки винаги се заемат от деца, които често повръщат по време на пътуването. Случвало се върнатата течност да се излее във врата му и затова той бил свикнал да си носи чисти дрехи в резерва и да си ги сменя. Нацапаните си ризи перял там, където спирал за почивка.
Разправяше, че няколко пъти возил пияни гимназисти, ама много пияни – „на мотики”, както се изрази. Чувал бил даже въпрос от второкласник към учителка дали тя ще му разреши да палне една цигара. На това място аз не повярвах, но човекът твърдеше убедено, че било самата истина.
Най-фрапантният и трагикомичен случай от неговите съвместни пътешествия с ученици, според мен, си заслужава да бъде записан.
.............................
Било през 97-ма година, когато мобилните телефони все още бяха лукс. Не обърнах внимание откъде е връщал група ученици от начален курс, но запомних, че първата им спирка била на Предела. След почивката, при качването в автобуса, учителката установила, че един първолак липсва.
Претърсили няколко пъти района наоколо, но от детето нямало ни следа. Жената силно се разтревожила и се обадила по мобифона първо за помощ на мъжа си. Той й отговорил, че с нищо не може да й помогне и че трябва сама да се оправя.
Колежката – нямало как – извикала полицаите с молба да й съдействат, но за съжаление търсенето не дало желания резултат. Първокласникът бил изчезнал вдън земя.
Шофьорът спомена, че близо час и половина-два стояли на Предела в чудене и вайкане къде ли е това дете. Междувременно му правело впечатление, че от автобуса протичала вода и се замислял дали пък не е повреден. Но тъй като по някое време водата спирала да тече, той се успокоявал. Това се повторило няколко пъти.
Имало и още нещо, на което той не обърнал сериозно внимание, заради което съжалил по-късно. Щом едно от копчетатата на шофьорското табло светнело зелено, това значело, че някой е влязъл в тоалетната. Та въпросното копче все си светело зелено, но в суматохата шофьорът не съобразил да провери какво все пак става в тоалетната.
Минало много дълго време от началото на издирването, а учителката буквално вече си скубела косите и даже цели кичури откъсвала от главата си. Внезапно на него му хрумнало да надникне в тоалетната. И видял неописуема гледка!
Издирваният първолак бил гол-голеничък в помещението. Мажел се със сапунена каша и се поливал с вода от ръчния душ. Заниманието явно му доставяло толкова голямо удоволствие, че бил прекарал в тоалетната близо два часа в плацикане и сапунисване.
Шофьорът извикал учителката и мълчаливо посочил момчето. Тя вече изобщо не била на себе си, а като видяла своя подопечен, от гняв не могла да каже нищо. Хванала го за ушите, вдигнала го и го пуснала пред строените в две редици ученици.
Хлапакът, въпреки че бил съвършено гол, и изкаран на показ пред всички, изобщо не се смутил, а се озъбил на учителката с думите:
- Не ме бутай, ма!
След това всички пътници до един се качили и автобусът потеглил. Учителката, която никога до този момент не била докосвала цигара, внезапно пропушила. Още с качването си започнала да пафка и със силно треперещи ръце не спряла да пали цигара от цигара до прибирането им в София. Можем да си представим състоянието й, нали?
.............................
Нашата ексурзия до Рилския манастир мина много приятно, без никой да се губи. А на връщане, точно преди да слезем, до мен седна една колежка, която разправи друга история. И понеже е по същата тема, ще я разкажа и нея.
.............................
Преди няколко години тя и група ментори от Дома за сираци (това е предишната й работа) придружавали деца на лагер, а пътуването било с влак през нощта. Групата се състояла предимно от ромчета.
По някое време децата се поуморили и заспали, а учителите решили да ги проверят. Оказало се, че едно липсва. Започнали да го търсят навсякъде, където било възможно то да се намира: в тоалетните, вагон-ресторанта и всички останали вагони, но детето го нямало никъде. Брей къде може да е това дете? Влакът никъде не бил спирал, за да може евентуално то да слезе , пък и прозорците и вратите не се отваряли - следователно било някъде във влака.
Замислили се колегите… и отново влезли в неговото купе да го търсят. Огледали навсякъде и надникнали под седалката… А то сладко спяло там, на пода.
Колежката завърши разказа си с думите:
- Не го бяхме видели, че се е търкулнало. Но как да го видиш – нали е едно такова мургавичко и се слива с тъмнината…
Случаят се усложняваше от това, че аз самата бях дете тогава, на 14 години. Изведох брат ми в парка, който е на 5 минути от къщи, брат ми беше тогава на 4 години. Решихме да играем на криеница. Добра идея, няма що. Скрих се и зачаках да ме намери. След известно време, като ми омръзна да чакам, излязох, и се оказа,че аз него трябва да търся. Как ли не обикалях, кого ли не питах, никой не беше виждал такова момченце. Най-накрая стигнах до милиционерите на парка, те тогава милиционери бяха, и те ми казаха преди да продължим търсенето, да звъннем у нас. След като избрах номера, чух едно тъничко "Ало" и казусът причключи.
Като не ме намерил, брат ми се разревал, добри хора го питали къде живее и просто го завели вкъщи при баба ми. :) От тогава не играя на криеница с малки деца.
За такава случка пътуването не е задължителен елемент на приключението. Може да се случи и в домашни условия.
Преди 3-4 години, се наложи племенникът ми да дойде да живее от Плевен в моя град, при мен. Тогава трябваше да е временно, но остана и до сега. Само че преди да ми го доведе, снаха ми пропусна да спомене, че той обича да зачезва. Това със зачезването е въпрос на възпитание. Сигурна съм, защото го прекратих като дейност. Дойде малкия юнак в къщи и още в началото му обясних, че понякога ще го оставям за малко сам, докато някой се прибере и понякога наистина се налагаше да го оставям по 10-тина минути сам.
Веднъж се наложи да излязла по работа и знаех, че чичо ми ще се прибере точно след 10 минути и ще поеме щафетата за половин час, защото трябваше да наглеждам и баба ми. 2 деца - с различни адреси. Отидох при баба с мисълта, че съм дала точни инструкции на малкия човек, за да не изчезва. А инструкциите бяха, да не излиза от къщата без да е казал на някой възрастен. Грешната дума тук е някой. Аз не казах на кой трябва да се обади. И така, нашият малчуган казал на съседа, че ще поизлезе и съедът му отговорил:"Ами добре!" До тук по инструкция. Питал някой по възрастен и излязъл на улицата. Докато излязал и видял едно съседско дете, с което дори не знаех, че е успял да се запознае / беше при мен от няколко дни/ и му отишъл на гости. Къщата е точно срещу нашата, леснотия..., но само, ако знаеш къде да търсиши и то, ако знаеш, че внуците на съседите са на гости, ами, ако не знаеш? Прибрал се чичо ми, видял, че ме няма и решил, че съм взела детето с мен. Прибирам се след половин час и той ме пита къде е детето, а аз знам, че е с него и изпадам в паника. 3 часа обикалям улиците, а съседа ми казва, че си нашият принц си е правил уговорки да си играе с тяхното дете, а като попитах, къде е тяхното, ми отговориха, че е на разходка по гората с децата от махалата. Готара започва точно в карая на нашата улица и аз направо откачих при мисълта, че племенникът ми може да е отишъл с големите деца, просто, защото не познаваше мястото. За щастие по едно време видях познати деца, които не пожелаха да ми кажат къде е нашия юнак, а се оказа, че са знаели, но аз много заплашително им казах, ако го видят и не му кажат до 5 минути да се прибере ще кажа на родителите им, че ме лъжат. Племенникът ми се прибра преди мен. Просто веднага му бяха казали. А пожеже беше се прибрал преди мен, когато го попитах къде е бил, ми отговори:"Ами тука." Не знам, дали разбираше, че е сбъркал, но тогава не го набих, защото просто докрай осъзнавах, че не му дадох правилни инстукции. Трябваше първо да му кажа, кой е този някой възрастен, на който може да се довери, но просто мислех, че снаха ми му е обяснила тези неща.
Просто има неща, на които всеки родител трябва научи детето си. Научих нашето да ми казва къде отива, като започнах да му казвам аз къде отивам. Децата се учат от примера и когато са малки не знаят кое е лош и кое е добър пример, това е нещо, което възрастните трябва да обяснят, но много пъти е по-лесно това обяснение да се прескочи и да се пропусне и тогава децата правят безумни бели.
Лорде, възможно е някой второкласник да е пробвал, ама пък чак да помоли учителката си официално за разрешение, някак не го повярвах. Макар че изказванията в блога ме карат да си сверявам часовника постоянно. Прочетох преди малко как родителите обясняват да децата си, че повечето от учителКИ са просто едни "откачени лелки" и не заслужават уважение в никакъв случай. Така че защо да не чуем и един такъв въпрос от бебе второкласник? Бебе, да :) Защото моите второкласници, като ги гледам, са си същински бебета.
Диди_Ф, разказът ти е страхотен. Смях се до сълзи и докато го четях, си мислех, че заслужава да се публикува в отделен постинг. Имаш невероятно чувство за хумор. Благодаря ти :)