Родих се
Удивително е, колко лесно човек минава от едно настроение в друго.От четири дена не съм ходил на първото си работно място, когато гладът и емоцията отново се събуди в мен, отмествайки апатията и непукизма създадени от роботизираното ежедневие.Температурата е някъде около нулата ,без да му мисля много се озовах в морската градина до кортовете където има лостове.Времето е мрачно, няма жива душа наоколо. Спомням си по това време идваше стария спасител който "моржува" всеки ден в ледените води на морето,изпълняваше своя комплекс от упражнения и след това с бегови марш се отдалечаваше...След седмoто набирaне усещам как рамената почват да се схващат,все пак близо две години не съм имал сериозна двигателна активност.Спирам и клякам в тревата за да си поема въздух и да огледам околността.Целия живот на човек е една борба и това е причината да възобновя стария си комплекс от физически упражнения. За всяко едно повторение, серия след серия, се изисква неимоверно много усилие .Колкото повече напредвам ,толкова по трудно става ,но този мазохизъм всеки божи ден ми припомня, че трябва да се боря.... Стигам предела си и повторенията от последната серия вече ги отброявам на японски с крясъци превключвайки от български,винаги така става когато вече не издържам. Благодарен съм че първото нещо което ни учеше Кобаяши сенсей е да викаме(да имаме силен киай) ,което се превърна в навик когато си близко до припадък от изтощение. С киая добиваш увереност ,ти крещиш, а хората те гледат ,като извъмземен и на теб не ти пука,защото знаеш че след като преживееш тежката лятна тренировка ,вече си изкачил планината за да дойде утре....
Крясък
Крещи...
на слънцето безкраят,
горящо, търсещо покой..
Свисти...
на вятъра покаян
прекършеният сляп обой...
Искри...
от чашата сломена
частица бяла - стъклен прах...
Не спи...
нощта, от дъжд пленена,
удавена в безсилен гняв...
Поспри...
звезда високомерна,
ехидно-светла, с разум - лед...
Крещи...
на птицата последно
крило, ранено с арбалет...
Г. Петрова
Топло-червеният залез се разбиваше заедно с всяка достигаща до брега вълна.Меко кадифените песъчинки, изпълнени с късни летни спомени се търкулваха, носени от лекия полъх на носталгията.Потъваха някъде в плажната ивица на безвремието - тихо и самотно,като забравено приятелство.
Хиляди песъчинки,хиляди тишини...
Това беше вторият му залез...Кожата му пресъхна.Дори и слаби ,лъчите на слънцето причиняваха болка.
Безсилен, той затвори очи още след първият си истински залез.Нямаше сили да продължава да се вглежда.И сега можеше само да си го представи, можеше само да го чуе….Там,с наближаващият прилив...
Беше красиво.Болката на тялото не може да спре порива на душата и копнежа ...Беше красиво.Болката на тялото не може да заглуши молитвите на сърцето....Знаеше какво го очаква,но не искаше да повярва на чуждите истории....Истории ,които делфините разказваха без изобщо някога да са ги преживели.Истории-предавани и изкривени през ужаса на всеки един от тях.....
Спомни си онзи нощ на брега.Чакаше утрото.И въпреки наранената плът….защо не почувства болка?Още при първия си скок, успя да достигне скалата на която ги виждаше да се събират призори.Най- красивият скок,който някога беше правил.Водеше го сърцето му.В този миг, той видя това свое пулсиращо сърце.Единственият водач на който искаше да се довери.Видя го, изтичащо през отворените рани.Искрящо на лунната светлина.Изгарящо тялото с топлината на мечтата.
Беше обмислял дълго своя скок.Дълбочината до която трябва да достигне.Ъгъла.Скоростта.Всеки ден тренираше тялото и молеше сърцето си да му даде още малко време за да се подготви по-добре.И когато това време дойде,той сам даде тялото на сърцето си......
Първия изгрев отдели сушата от водата, с цвят на прокрадваща се болка.Притаил дъх, той очакваше да чуе полъх от криле.Това беше времето в което птиците се събираха -ден след ден,след ден...месеци,години.Всеки ден.
Беше ги наблюдавал.Те прииждаха от всички посоки, така красиви в своя ранен полет ,така изпълващи небето с лекота и спокойствие.
Откъс от една приказка без име
Автор-Юлия Карра