avatar

Кавалерът на печалните дами

Чувстваше се толкова самотен. Дори и сред тълпата старата и омръзнала му приятелка не го напускаше.
 Не че не беше контактен, имаше доста познати, но приятелите му бяха в пъти по-малко. Умееше да води разговори и не беше лош събеседник. Ала всичко се объркваше, когато трябваше  да заговори някоя дама. Самотата и свянът му така го обгръщаха, че едва, едва успяваше да промълви някоя дума. А ако желаеше да й каже , че я харесва тогава и тези няколко думи изчезваха от главата му.
 Градът, в който живееше беше доста ветровит. Един ден, правейки обичайната си разходка забеляза паднал на земята некролог. От снимката го гледаше млада,красива жена. Огледа се,видя че няма никой и го прибра. Седна на близката пейка в парка.
Зачете се в редовете под снимката, с изненада забеляза че разговаряше с дамата от  портрета съвсем свободно. Свянът му изобщо не се появи.
Оттогава като видеше некролози на дами, свалени от вятъра ги прибираше. Вадеше ги в къщи и надълго и нашироко разговаряше  със снимките им. Измисляше си истории за близките им. Разказваше им колко липсват на децата,  приятелите и колегите.
 Не, вече не му пукаше че го мислят за странен и чудат. За него беше важно, че успя  да победи свянът си по този необикновен начин. Понякога си мислеше, че е Кавалер на печалните дами, но и самият той не знаеше може ли неговите събеседнички  да имат чувства. Доколкото знаеше учените и теолозите все още спорят къде се зараждат чувствата-в сърцето или душата.
А и никой не знаеше дали преселилите се в един по-добър свят имат чувства, дори такива като тъга и печал.
21.03. 2014