Разни дребни неща

Обичам всичките си вещи – и мебелите, и всичките чудни дрънкулки, които съм домъкнала от разни крайчета на България, и всички други дрънкулки, които разни хора са ми носили и подарявали. Най- много от всичките си дрънкулки обичам камъните. Имам всякакви камъни – аметистови друзи, кварцови и калцитни образувания, сталактити и сталагмити (намерени изпотрошени), каменни „рози” и причудливи рошави цветя, малко червено камъче от скалите край Болата, странно слюдено камъче от една пътечка в Родопите, едно смешно варовиково образувание с включение охлювче от Лакатник... Всяко камъчи си има своя история. Някой са извадени на светло след хилядолетия под земята в пълна тъмнина – те са съвсем бели, а други са направени сякаш само за да са под слънцето – какъв е смисълът от едно слюдено камъче, ако не свети насред пътеката?

А, да, имам и разни подаръци : два корала от плажовете на Куба, един гръцки родонит с ахатов ъгъл, един странен индийски охлюв, люспи самородно злато из някакви кварцови игли от една златна мина в ЮАР, нефрит от Аржентина...Те също си имат свои истории. Общо взето, нямам си само австралийско камъче. Нямам и камъче от САЩ – моята любима кръщелница така и не можа да ми хареса камъче от там.

Изобщо – камъните ми са ми много важни. Когато си ги взех от рафта, на който стояха в къщи, майка ми беше безкрайно благодарна, защото според нея представляваха единствено активни събирачи на прах.

Някога си мечтаех, че в следващия си живот ще се преродя в кварцова игла – една единствена съвършенна кварцова игла, скрита из пукнатините на някой камък. Ще съм мътна, полупрозрачна и няма да отразявам светлина. Просто ще си стоя в пукнатината и ще пропускам през мен студени водни капки. Светът е толкова различен в недрата на земята – тъмнината е абсолютна, непробиваема, сякаш въздухът е наситен с тъмнина. А когато се осветят стените, се оказва, че са покрити с кристални кори, или с цветя и хеликтити.... Обичам тъмнината, тишината и перфектната неподвижност на карста. Всъщност, нищо на света не е неподвижно, карста продължава да се образува, да расте и да се променя, просто го прави с такова непукистко спокойствие, че на нас, хората ни изглежда неподвижен.

За различните хора са важни различни неща. Има хора, които се забавляват с идеята да проучват, описват и картират всяка дупка, която намерят. Познавам много такива. Те пък познават мен и знаят, че ако нещо може да ме накара да се пъхна под земята, това е идеята да стоя тихо в тъмнината и да слушам водните капки как отекват. Или пък да осветявам полупрозначните кори и да гледам как светлината минава през тях. Имам чувството, че нарушавам спокойствието им с такива действия, но се надявам, че ми прощават.

Не знам защо, но необработените кварци са ми много по- ценни от разните там планински кристали, циркони и разни други обработени и пригодени за нещо камъни. Имам и много такива – предимно аметисти, но и тюркоаз, цирконий, гранат, оникс, нефрити, разни планински кристали – с рутилови игли, с аметистови игли, с мъх, ахати най- различни видове и цветове, тигрови и соколови очи, едно любимо котешко око... Всичките те са напълно обработени, придадена им е някаква прилична форма, за да могат да се сложат на пръстен, обица или висулка някаква. Не държа особено камъните ми да са гладко полирани, повече си ги харесвам рошави. А има толкова хора, които изобщо не забелязват рошавите камъни, ценят само гладки, шлифовани, скъпи. Аз пък обичам дивите, рошави, необработени друзи, които за нищо не стават – освен да събират прах и да ми носят спокойствие. Някога един дядо из Родопите ми беше казал, че камъните имат душа, просто дишат много бавно и дълбоко, затова на хората не им се вярва, че са живи. Така и не успях да разбера дали е истина, въпреки всичките години, които прекарах в катерене, слизане и внимателно вглеждане. Ако наистина са живи, сигурно са много тъжни. Не е лесно да живееш в един свят, който докато си поемеш дъх – и се променил неузнаваемо. Никак не е лесно да си камък – скала или кристална друза, все дишаш твърде бавно...