Размисли някакви и лутаници
Днес с колегите на обяд бистрихме някакви теми, които по принцип не бистрим, но натам се отплеснахме просто. За женитби, деца и семейни работи разни. Аз като единствена неомъжена и несемейна сред тях, се размислих по-късно за някои неща.
Казват например, че ако двама човека са заедно от много години (5-6 и повече) и накрая се оженят, не е интересно. Няма я вече тръпката, хората са си писнали, втръснали и може би главно навика ги държи заедно. Така е сигурно, не знам. Толкова дълга връзка никога не съм имала, пък и не е в стила ми да имам. Мисля си, че са достатъчни 2-3 години да прецениш дали с някой може да прекараш остатъка от живота си (аз все пак съм много романтична и е нормално главата ми да е пълна с подобни мисли за "the one and only", "моята половинка", с който ще си пасна прекрасно и ще се вземем forever...).
Но пък си мисля, като намериш своята половинка и решите да сте заедно от сега нататък, то така или иначе в един момент ще почне да изчезва любовта, ще ви завладеят семейните проблеми, проблемите на живота (не че до сега не са ви завладявали, но сега вече са на етап "семейство и отговорности") и то пак същото. Така че дали само след година или след повече човек се реши да става семеен, то резултатът е все същия. Или не е така? Моля, по-вещите по тия въпроси и хората с повече семеен опит да споделят, защото главата ми ще се пръсне.
И още - кой е измислил ревността? И защо я има? Ако по природа беше нормално да не сме моногамни, въобще хората нямаше да се ревнуват, да се карат, да се стига до раздяла... Не че искам да съм с повече от един човек. Напротив, искам си само един и даже знам кой е, но пък съм и много ревнива и си мисля, че рано или късно той може да кривне и аз пък да взема да разбера. Нали съм реалистка, освен романтичка... И това може много да ме скапе, знам ли...
И кой ги е измислил тия бракове? И защо са? За да може хората да се събират, да живеят заедно и главно за да имат поколение? Или може би, за да е сигурно, че ще има с кого да изкарат старините си?
Знаете ли колко се радвам, като видя баба и дядо да вървят заедно един до друг и да изглеждат спокойни и щастливи? Ще ми се и аз да доживея този момент. Но преди това ми се ще да изпитам щастието от това да имам мое семейство, мои деца (или нека ограничим бройката на последните само до 1 :))
Дали в един момент, един етап от отношенията между двама възрастни хора, децата не са единственото, заради което са заедно? И ако е така, как е при тези, чиито деца живеят в чужбина и ги виждат рядко?
Въобще много странни мисли ме мъчат и наистина имам нужда от коментари :)
О, да, и още нещо. Казват, че на 26-27 г. (моята възраст), човек иска да се ожени и да стане по-отговорен така да се каже. Изпусне ли го този момент, тази възраст, обаче, май после хич не иска да си семеен. Защо ли...
Казват например, че ако двама човека са заедно от много години (5-6 и повече) и накрая се оженят, не е интересно. Няма я вече тръпката, хората са си писнали, втръснали и може би главно навика ги държи заедно. Така е сигурно, не знам. Толкова дълга връзка никога не съм имала, пък и не е в стила ми да имам. Мисля си, че са достатъчни 2-3 години да прецениш дали с някой може да прекараш остатъка от живота си (аз все пак съм много романтична и е нормално главата ми да е пълна с подобни мисли за "the one and only", "моята половинка", с който ще си пасна прекрасно и ще се вземем forever...).
Но пък си мисля, като намериш своята половинка и решите да сте заедно от сега нататък, то така или иначе в един момент ще почне да изчезва любовта, ще ви завладеят семейните проблеми, проблемите на живота (не че до сега не са ви завладявали, но сега вече са на етап "семейство и отговорности") и то пак същото. Така че дали само след година или след повече човек се реши да става семеен, то резултатът е все същия. Или не е така? Моля, по-вещите по тия въпроси и хората с повече семеен опит да споделят, защото главата ми ще се пръсне.
И още - кой е измислил ревността? И защо я има? Ако по природа беше нормално да не сме моногамни, въобще хората нямаше да се ревнуват, да се карат, да се стига до раздяла... Не че искам да съм с повече от един човек. Напротив, искам си само един и даже знам кой е, но пък съм и много ревнива и си мисля, че рано или късно той може да кривне и аз пък да взема да разбера. Нали съм реалистка, освен романтичка... И това може много да ме скапе, знам ли...
И кой ги е измислил тия бракове? И защо са? За да може хората да се събират, да живеят заедно и главно за да имат поколение? Или може би, за да е сигурно, че ще има с кого да изкарат старините си?
Знаете ли колко се радвам, като видя баба и дядо да вървят заедно един до друг и да изглеждат спокойни и щастливи? Ще ми се и аз да доживея този момент. Но преди това ми се ще да изпитам щастието от това да имам мое семейство, мои деца (или нека ограничим бройката на последните само до 1 :))
Дали в един момент, един етап от отношенията между двама възрастни хора, децата не са единственото, заради което са заедно? И ако е така, как е при тези, чиито деца живеят в чужбина и ги виждат рядко?
Въобще много странни мисли ме мъчат и наистина имам нужда от коментари :)
О, да, и още нещо. Казват, че на 26-27 г. (моята възраст), човек иска да се ожени и да стане по-отговорен така да се каже. Изпусне ли го този момент, тази възраст, обаче, май после хич не иска да си семеен. Защо ли...
А бракът е просто, за да даде юридическа сигурност.
Самият подпис не значи нищо.
До другите въпроси не съм стигнала.
Не мисля за толкова сложни неща.
Ето моите отговори на останалите въпроси:
Хората правят разлика между влюбване и любов. Влюбването е, когато тискача пулса до небето само при мисълта за любимия образ. Любовта е,когато вече добре се познавате и "въпреки това" се обичате.
Защо я има ревността? Ако е основателна - защото има повод. Ако енеоснователна - заради недостатъчно самочувствие: като се съмняваш вдругия човек, ти всъщност се съмняваш в себе си: не ти се вярва, чезаслужаваш да те обичат.
Защо са браковете? Измислили са ги мъжете. През матриархата не е ималобракове. Обаче в патриархата е възникнал моментът, когато вече е ималокакво да се наследява, и мъжът е трябвало да е сигурен на кого гооставя. Това трябвало да е негова плът и кръв: от там и обетите завярност. Не вярност на мъжа, забележете, макар проформа и той се еклел, а именно на съпругата, поради наследяването. От тази гледна точкабракът е договор между мъжа от една страна, че ще се грижи запотомството, и жената от друга страна, че децата ще са на въпросния мъж.
Бабата и дядото, които вървят един до друг и видимо са щастливи, същоса имали тежки моменти. Обаче са ги преодолели, понеже са ценяли това,което са един за друг.
Ако дойде момент, когато двамата са заедно заради децата, значи трябвада се разделят. Ако децата са в чужбина, двамата трябва да сесъсредоточат върху това, да живеят за себе си, а не вече заради децата,макар че това ще им е дълбоко непривично и несвойствено.
Знам хора, които са станали семейни и на по-късна възраст. Всеки си чака сляпата неделя...
В Швеция е обичайно да няма бракове, въпрпсът с наследяването е решен спризнаване на децата от бащата. Браковете там са по-скоро изключение,ми каза познат швед. Обаче тук обичаите са други, и само затова нямаскоро бракът да стане архаизъм. Иначе наистина подписът не правилюбовта.
- за браковете - ами преди два века жените не са работели така масово. Женят се за някой мъж и той осигурява изкарването на прехраната за семейството. Жената се грижи за дома и уюта - подрежда, готви, отглежда децата, прави компоти, тъче черги... А сега има жени, които изкарват ако не повече пари от мъжете, то поне наравно с тях. Т. е. жената е финансово независима, има право да гласува, свободна е. И за какво й е брака в този смисъл? Спокойно може да се приложи договор за съжителство. Освен това нещата около нас се променят страшно динамично, ако трамваят през 1820 г. например е бил атракция, сега е нещо доста бавно. Човек винаги иска най-доброто и никога не е сигурен, че го е намерил. Ако с един мъж се чувствам добре сега, каква е гранцията, че и след 10 години ще е така. А бракоразводните дела стават все по-скъпи. Може да си живея с даден човек и да си остана завинаги неомъжена за него като в "Четири сватби и едно погребение". И един пример за несемейна двойка - Елена Йончева, Сергей Станишев.
- за ревността - ами пак я свързвам с това желание да притежаваш - пари, къщи, жени... пък къде ще сложиш всичко това е друг въпрос. За мен това е някаква отживелица от Ренесанса, Отело, Дездемона... и за какво?!
Не приемам да се живее с някого (в смисъл на съпружество) заради деца или обществено мнение, даже общия бизнес по го приемам като оправдание.
- а пък бабата и дядото сигурно страдат от старческа деменция и затова се усмихват.
Съгласна съм с Шогун, че едно от съществените му предназначения откакто съществува е да реши някои въпроси с наследяването на едни или други блага. Също и задължения, което често се забравя.
По природа не сме моногамни. Но по природа също така не сме "семейни", не сме "трудолюбиви" и ако трябва да слушаме природата - не би трябвало да имаме WC, да се къпем и да се храним с прибори например. Продукт сме на хилядолетна цивилизация с юдео-християнска мая, заради която, противно на природата, смятаме за особено ценно да работим, вярваме в неограничените възможности на човека, в това, че е неодпустимо да убиваме друго човешко същество (а напоследък и не само човешки същества), искаме да накараме и другите човешки същества да разбират нещата, които ние смятаме за ценни и важни и т.н. и т.н. листата е ужасно дълга.
За твоето питащо настроение от нея е полезно да си припомниш най-вече, че моногамни сме само тези дето сме пораснали върху юдео-християнска културно-религиозна традиция (дори тези от нас, които не са вярващи и практикуващи вярващи - т.е. не ги е страх, че "ще горят в ада" ако "съгрешат"са моногамни, защото културата на обществата ни е посторена върху принципа, независимо дали сме забравили или не първоизточника му).
Мисля, че ще се откажеш напълно от идеята, че ревността и моногмността са взаимно свързани, ако се сетиш, че на три часа полет на югоизток от нашата страна живеят ужасно много не-моногамни хора, които все още убиват с камъни "прегрешилите" (жени) напълно законно.
Та не ще да е от моногамността работата. Нито от природата. Сигурно има нещо общо с чувството (или с правото) за "притежание" и независимо от формата на проявление (според мен) винаги е насочена към човека, който я изпитва, а не към онзи който "я е предизвикал".
Когато ти изневеряват, първо и най-вече е наранено твоето самомнение и самооценката ти е поставена под въпрос. Останалото са странични ефекти. Някои - особено гадни, други по-елегантни, но странични ефекти. Въпросът е, следователно, каква част от мнението ти за самата теб представлява отношението на "твоята половинка". Ако тази част е близка или по-голяма от 50% - изневярата е нормално да те съсипе. Аз (лично) обаче не мисля, че такова съотношение е нормално. Както и не мисля, че романтичния израз с "половинката", трябва да се възприема буквално (т.е. "обичам, ако другият е половината от мен"). Поради две прости прични: 1. Няма как да обичаш друг ако не обичаш себе си - изцяло, не половинчато. Истинската любов е онова в повече, което могат заедно две пълноценни личности, а не онова, което не достига на един или и на двамата за да станат пълноценни и затова се събират, та да "направят едно". 2. Човекът е чудесно нещо, което непрестанно се променя - няма такава "двойка" хора, която да застине в състоянието, в което са се срещнали и са усетили, че се допълват като "двете половини на едно и също нещо".
Все още немога да си обясня какво точно означава това...Нека всеки да си интрпретира това, както му е удобно.
Родителите ми се женят след 10 ДНЕВНО познанство- заедно са вече 43 години / Винка пожелавам го и на теб :) :)/
Омъжих се след 3 мес. връзка. Разведох се след 11 години!? Примери такива-много....Та понякога наистина си мисля,че прекаленото мислене убива действието. Но това незначи че трябва действаш набързо, базирайки се на някакви си сентенции.
Миличка Яничка, радвай се на това, което имаш в този момент, обичай сега този който е до теб, раздавай и приемай сега и не гледай много сериозно на този живот, защото така или иначе живи от него няма да излезем