avatar

Размисли в училище

   "Животът е глава лук - белиш и плачеш..." - това ми бе казала една приятелка преди известно време. Тогава се чудех дали е така, но сега съм убедена, че е била права. Връщайки се назад в спомените си, осъзнавам, че сълзите са били неизменна част от моя живот - било то от радост или от болка. Онази болка, пронизваща сърцето, която те кара да забравиш дори себе си. Ще кажете - какво толкова  може да е преживяло едно 18- годишно момиче, за да говори по този начин. Но аз ще ви кажа: не съдете книгата по корицата, погледнете същината й.
   Да, усмихната съм, лъчезарна и весела, но никой не знае какво тая в душата си, дори най- близките ми хора. Чувствам се длъжна да ги предпазвам от тази болка, която изгаря сетивата ми. Сякаш това би ги убило, а аз не мога без тях, те са моята опора , моето щастие, моята душа... може би е детинско да седя в час и да си драскам по белия лист, но така единствено може да ми олекне. Когато думите целунат белия лист и затанцуват в страстно танго - само така се успокоявам. Само, когато изливам душата си чрез писането и чрез абстракцията на движенията, провокирани от музиката, това магическо съчетание, наречено танц.
   Хората казват, че съм талантливо дете и имам потенциал. Но ако се заблуждават, ако от мен не излезе нищо?! А ако вече не мога да творя, да създавам изкуство? А ако думите не искат танцуват върху белия лист?  Ако тялото не иска да остане в безтегловност от музиката? Тогава?! Умира ли талантът?! Аз съм нещо като пристрастена към изкуството и творчеството и ако остана без тях - ще загубя дъха си, живота си... Ако остана без изкуство, ще стана блудница в Рая, птица без крила, цвете без вода, танц без музика....

20.06.2012г.

..................................................

   Аз съм упорита и инициативна. Нося пламък в душата си, който гори неуморно. Емоционалната ми същност, която лежи в основата на живота ми, ме усъвършенства в желаната от мен посока. В това е силата ми, но и слабостта ми.
   Живеем във времена, където емоционалните създания като мен остават неразбрани. Емоционалността те прави различен. Преди да си различен, означаваше да си необикновен и специален. Днес "различните" се третират като "загубеняци" , "наивини" или "луди" . Да си "различен" някога бе мечта, а сега мечтата умира бавно, болезнено, неразбрано. Когато сетивата се уморят, и не искат да се отдадат на блаженото изкуство... какво става? Живееш ли? Или просто съществуваш? А може би нито едно от двете...
   Понякога болката е толкова непоносима, че единственото ти желание е, агонията да свърши по- бързо. В този момент само любовта и изкуството, биха могли да те спасят. Но си толкова изморен, объркан и отчаян, че нямаш желание за нищо, дори да твориш. Тогава? Ще продължиш ли да живееш и да се бориш, давайки цялото си същество, за да останеш "различен" ?! Или ще останеш бездушен, предавайки се на агонията на живота?

21.06.2012г.

следва продължение