Различна
Отварям вълшебното чекмедже и започвам да изваждам от вътре моите малки магически флакончета, тубички и кутийки.
Първо слагам коректор, за да прикрие тъмните кръгове под очите. После фон дьо тен, за да прикрие дребните несъвършенства на лицето. Изтеглям сянка люляково по клепачите. После черна удължаваща спирала, за да извие миглите. И накрая пяна за коса, която оформя идеалните къдрици. Един одобрителен и кокетен поглед в огледалото. Красива съм вече....
Гостите започват да пристигат. Усещам, че ме гледат, някои скришом, други съвсем открито. Момчето с фотоапарата, папарака, както се шегуваме с него, не спира да ме снима.
Много хубава си се направила тази вечер. А косата къдрила ли си я? И тази блузка... Различна си.
Усмихвам се. Разменям остроумни реплики. Избирам музика. Танцувам. Наливам вино. Пуша.
Очаквам да се случи нещо, но то така и не се случва. Очите ми блуждаят. Умът ми също. Чувствам се неловко. Малко тъжно. Необяснимо тъжно.
Момчето с фотоапарата ме пита дали съм притеснена. Може би той успява да забележи нюансите на емоция по лицето ми през обектива на фотоапарата. Нюансите, които иначе добре успявам
да скрия.
Гостите си отиват. Смеем се, докато ги изпращаме.
Заставам отново пред огледалото и безмилостно изтривам прекрасната си маска с памучено тампонче и тоалетно мляко. Сенките под очите ми са още там. От другата страна ме гледа едно изморено лице...
Различна ли съм всъщност?
Първо слагам коректор, за да прикрие тъмните кръгове под очите. После фон дьо тен, за да прикрие дребните несъвършенства на лицето. Изтеглям сянка люляково по клепачите. После черна удължаваща спирала, за да извие миглите. И накрая пяна за коса, която оформя идеалните къдрици. Един одобрителен и кокетен поглед в огледалото. Красива съм вече....
Гостите започват да пристигат. Усещам, че ме гледат, някои скришом, други съвсем открито. Момчето с фотоапарата, папарака, както се шегуваме с него, не спира да ме снима.
Много хубава си се направила тази вечер. А косата къдрила ли си я? И тази блузка... Различна си.
Усмихвам се. Разменям остроумни реплики. Избирам музика. Танцувам. Наливам вино. Пуша.
Очаквам да се случи нещо, но то така и не се случва. Очите ми блуждаят. Умът ми също. Чувствам се неловко. Малко тъжно. Необяснимо тъжно.
Момчето с фотоапарата ме пита дали съм притеснена. Може би той успява да забележи нюансите на емоция по лицето ми през обектива на фотоапарата. Нюансите, които иначе добре успявам
да скрия.
Гостите си отиват. Смеем се, докато ги изпращаме.
Заставам отново пред огледалото и безмилостно изтривам прекрасната си маска с памучено тампонче и тоалетно мляко. Сенките под очите ми са още там. От другата страна ме гледа едно изморено лице...
Различна ли съм всъщност?
Звучи ми страшно познато, като усещания...Навя ми две асоциации:
Сядам пред огледалото.Щастлива съм - слагам грим, за да подчертая сиянието, появило се от щастието ми, сякаш ме е страх, че ще остане незабелязано...Суета!
Сядам пред огледалото.Тъжна съм, уморена...и изглеждам такава, а трябва да съм съвършено различна, защото всеки
ще ме пита какво ми е, а аз изобщо нямам желание да засягам тази тема...Слагам грим - внимателно и прилежно, пласт върху пласт, докато лицето ми стане перфектно.Усмихвам се на образа в огледалото и вече внушила си, че това съм аз (щастливият ми образ), запращам душата си в ъгъла.Усмихвам се, но после...когато всичко свърши и всички си отидат,когато остана сама...Дали тогава ще съм различна?Да, ще съм различна!Тази, която ще извади умората си от джоба и с ъгълчето й ще избърше сълзите си...
Ефинче, за пореден път се убеждавам, че с теб сме на една вълна. И двете асоциации важат и за мен в пълна сила.