Пътуване за никъде

Ето че се прибрах. Купона свърши, героите са изморени. Едва гледам вече, но я карам по инерция и имам сили колкото за един пост. През тия безкрайно дълги шест часа доста си мислих какво точно ще напиша, но съм сигурна, че ще забравя поне половината неща...

Не можахме да се сбогуваме както трябва. Докато се усетя се бяхме озовали в две различни коли пътуващи в противоположните посоки. После не успя да дойде на гарата. Може би така стана по-добре, иначе щеше сигурно да ми е по-кофти. Поне не се разциврих на гарата, по-скоро бях ядосана че не е успял да дойде. Много глупаво от моя страна, но вече бях толкова скапана и вкисната, че само си търсех повод на кого и за какво да се сърдя. Джонеф имаше късмета да не си го отнесе той.

Разбира се ревливата ми природа се прояви. Малко след като влака напусна гарата и Джонеф заспа сладко на седалката. Излязох уж да пуша, но не успях да спра сълзите. В един момент имах чувството, че едва ли не се задушавам от плач. Трудно ми е да кажа за какво точно плаках. Плаках за всичко което ми се случи през този месец, предимно хубави нещ за мой късмет. Плаках за всичко, което ме чака. Плаках от страх. Мда, страх ме е. Безумно ме е страх за всичко, което тепърва ще се случва. Страх ме е дали ще се спрвя, дали няма да се проваля, защото падането ще е от много, много високо. Плаках, защото си тръгвах сама, а не исках да си тръгвам. Плаках за всички неща, които исках да променя, а не ми е по силите... Наплаках се без някой да ме чуе или види. Не знам обаче дали ми олекна от това...

Прибрах се преди малко в общежитието. И ми се стори така самотно, когато си влязох в стаята. Сякаш съм престанала да чувствам това място като свой дом. Няма кой да ме чака тук, няма ги и малките неща, които те карат да се чувстваш комфортно и у дома - само най-необходимото, колкото да се живее. И когато се събудя няма да чуя ничие спокойно дишане, само тихото бръмчене на компютъра...

Искам вкъщи!!!

Лека нощ!/Добро утро!