Прошка

Бързам, не спирам, летя

и моля в безспирния бяг,

за прошка, за нежна ръка.

Аз бързам, не спирам,

пропускам нима

лица и стремежи,

красиви дела...

Аз бързам, бързам,

за да уловя

все повече цвят,

все повече свят.

Аз бързам и в тоз

луд, безумен бяг

се моля за прошка

зарад бързия такт.

Аз бързам, отсичам,

съзидавам, засилвам,

замазвам в неспир

бързина и мираж.

Аз бързам и виждам

и в миг на покой

аз искам да плача,

но защо и как –

как става това,

забравила сякаш в лудия бяг,

като луд жребец бързам отново,

за да достигна заветния бряг.

На него може би ще спра,

ще гледам щастливо с просълзени очи,

и ако там съм сама,

ще сторя тогава само едно –