Просто е…. Мактуб

Аз...
Нима толкова много ме е страх?
Има някои неща в живота, които те карат да търсиш път, път по който вече са минали толкова много мисли и чувства, които са оставили хиляди малки следи, които да са пътеводител на отдавна известни чувства...
Вървя в разголената пролетна утрин към познатото до болка място.Стъпка... Крачка... Ход... в една неумолима посока без право на връщане назад. Откога имат значение мислите, чувствата, вярванията, надеждите на едно живо същество?
Има ли значение от къде тръгваш и на къде отиваш?
Има ли някакво значение,че погледа понякога се връща назад към неизпълнените обещания и после пак се вторачва към напразните надежди?
И отново ... и отново .... и после пак.
Вървя  в ритъмът на спомените или на мечтите, към отдавна начертаният път, по които трябва да оставя своята незначителна следа.
...
В хаоса на мислите и обърканите чувства, които са се вкопчили в съзнанието ми и не му дават покой, в този свят на илюзии, в който Той е някъде там...на една ръка разстояние, в една усмивка, в един поглед на неизказаните от никого желания.
Без значение... в разпокъсаните надежди и никому неизвесните мисли съм се вкопчила в желанието за...
...
Затварям очи и образът предобива очетания и сякаш мога да го докосна с ръка.Но немога.Нямам право или страхът от неизвесното е по-силен от желанието.Може би казаното “Да” ще бъде равнисилно на казаното “Не” и няма да има смисъл от всички напразни опити?
Вървя...без посока на някъде,за някъде, без значение къде.
Думите са безсилни,ако въобще намеря сили да изрека нещо повече от безмислено “здравей”,макар сърцето ми да се свива в болката на скритите пориви.
Така безмълвно във времето и мястото, в изтеклите минути на моя живот в болката на едно желание аз...

Аз....
Нима съм такава страхливка?
Колко много ме е страх да не те загубя .... преди още да съм те имала.