Пропадане - част 2

Ницше бил казал някога, че всичко което не ни убива ни прави по-силни. Човека вероятно е имал предвид, че трудностите през които минава каляват характера ни. Вероятно е много прав. Аз обаче си мисля, че при мен не само, че след всяка глупост през която минавам ставам "по-силен", но май ставам и по-безчувствен. Или по-скоро лишен от хубави чувства...
Знам ли и аз.
"Номера е да претръпнеш, след това нищо не ти прави впечатление." - казваше някой, някога.
Прав е бил.
Ще дам един пример.
До едно време много тръпнех за работата си. Не само, че я обичах, но и влагах огромни усилия в нея. Мина малко време и щяха да ме уволнят заради нечии прищевки. После нещата бяха други. Тоест пак обичах работата си, пак влагах живота си в нея, но дълбоко в себе си знаех, че вече не ми пука толкова. Имам предвид вече съвсем спокойно бих гледал как всичко за което се боря отива по дяволите. Просто наистина вътрешно в мен не ми пукаше вече. Не напускам защото имам прекалено добре развито чувство за дълг. Дълг към хора към които изпитвам....
Не мога да го опиша с думи.
Както и да е. Да кажем, че вече не съм работохолик, а циничен работохолик.
Спомням си един случай от преди няколко дни.
Седя си с една бивша колежка, позната, може би приятелка, бивша възлюбена, или пък все още настояща, странен човек, с който имам странни отношения. Та седяхме си с нея на по бира (всъщност бирите бяха повечко) и и се оплаквам. От живота. А тя винаги казваше - "Е поне имаш страхотна работа, а аз съм сервитьорка в една дупка (да клуб 40 в Гетото е едно кофти място, не ходете там)".
Не и обяснявах нищо, нямаше да ме разбере - всеки гледа от собствената си камбанария.

Може би трябва да отидем на часта в която си мисля, че съм останал без душа, или без сърце, или... Абе зависи от гледната точка.
Когато ТЯ ме напусна се наложи да събера всичко, което ми напомня за нея по разни тайни места. Просто иначе нямаше да го преодолея. Преди няколко дни реших  да поразгледам тези неща. Четох, гледах снимки....
И нищо....
И там беше проблема.
Не чувствах нищо.
Нито гняв, нито болка, нито любов, нищо!
Някои казват, е да, значи си я преодолял.
Или просто забравил.
Да, това е.
Когато се сещам за НЕЯ е все едно, че се сещам за стар филм, който съм гледал преди много, много време. Просто мъгливи картини, в които не съм участвал аз, а актьор, които прилича на мен.
Побъркана история. Просто заедно с нея от мен си тръгнаха и разни други неща явно. Примерно любовта, не съм обичал след нея и май никога няма да обичам. Ще видим де.

Може би проблема е, че напоследък пия твърде малко и гледам по-малко порно. И Pink Floyd слушам по-малко май.
Може да съм се разболял.
Не, просто съм си изгубил пътя, ако въобще съм имал някога такъв.
изпитвам понякога болезнено голяма нужда от това да търся смисъл в живота си.
"Нищо няма смисъл, няма защо да си мъчиш съзнанието" - каза Кака ми някога, но не прекрати терзанията ми.
Беше време, когато си мислех, че съм открил жената на живота си, намерил съм призванието си, и като цяло съм намерил баланса в живота си.
Мина време, ТЯ ме напусна заради глупавата работа, глупавата работа пък се оказа наистина глупава - кофти управление, малко пари, много бели косми. И от ден на ден, вместо да се чувствам по-мъдър и порастнал, се чувствам по-недозрял и неподготвен за живота.

Е няма нищо.
Ще мине време, ще намеря смисъла или той ще ме намери в някой мързелив петъчен следобед.
А може от много много отдавна да го знам.... Смисъла имам предвид.
Казано в един страхотен филм:
Earnest Hemingway once wrote, "The world is a fine place and worth fighting for." I agree with the second part.