Първата ми среща с думичката промяна беше в училище, по-точно в техникума, в най-първия час по литература, в който естествено „литературно“ нямаше нищо. Запознавахме се и говорихме за организация: кой как се казва, какво ще учим и по колко, как ще ни изпитват; колко е важно да учим литература – все неща полезни, мислех си.

Беше есента на обикновена социалистическа година, но не социализъм какъв да е, ами „развит“, който още мъъъъъничко и щеше да ни отведе в комунизма, където животът щеше да е песен, понеже „от всекиму според способностите, на всекиму според нуждите“, водени от неуморната БКП, водена от неуморния Тодор Живков. Нищо, което да вещае някаква промяна... обаче...

Още с представянето си другарката Деспотова взе страха на имащите естествено предразположение да се страхуват. Разправяше, че имената не били показателни за човека и че не трябвало да се правят някакви прибързани изводи. Вярно, ала в нейния случай името си беше абсолютно показателно – първото ми впечатление, колкото й да беше прибързано, беше съвсем точно. За да разсее и сянката от всякакъв деспотизъм, другарката направи неочакван въпрос-предложение: „Предвид, че тези методи на преподаване и учене са критикувани постоянно, аз съм готова да ги променя. Още утре! Ето, питам ви как. Как вие виждате новите методи? Споделете ги, че да ги обсъдим, и аз ще се съобразя. Кой иска да каже? (10 секундна гробна тишина!) Никой?“ След други 10 секунди, в които огледа всеки от нас, онемелите средношколци, с многозначителния си поглед, добави: „Предложения за промени няма, значи ще се придържаме към установените правила. Щом нямате възражения преминаваме към... [не си спомням точно какво]”.

Заключенията на другарката ми сеструваха толкова логични, че направо й се възхищавах. Бях на 15 години. За мен, както и за всичките ми връстници, вярвам, думата „промяна“ не означаваше нищо (за демокрация не се споменаваше). Никога не ми се беше налагало да променям каквото и да било и още по-малко да разсъждавам как бих желал да променя ученето на литертура в техникума. Не ми се беше налагало да вземам решения, защото разполагах с мама и татко, и куп баби и дядовци, които ги взимаха вместо мен. За в училище да не говорим. За мен животът се състоеше в едно ежедневно откриване на нови и нови неща и хора, и състезание, в което побеждаваше най-добрият, затова тренирах по 2-3 часа на ден. Точка.

Промяната не съществуваше, нито като дума нито като факт. Другарката Деспотова обаче я беше изкарала на бял свят... , за да се легитимира и да получи позволение да практикува учителството си както винаги. Беше ни питала и ние бяхме замълчали. Значи бяхме дали съгласието си. Ако ни беше предложила да се подпишем под позицията си, най-вероятно щяхме да го направим, и пак щяхме продължим посатарому. Нямахме повече основания да не се подчиняваме. Така беше през 1987 г.

Днес, 23 години по-късно (последните 5 от които в непрестанно търсене), вече мога да отговоря на другарката Деспотова, но моят отговор едва ли ще й хареса. Ето, в образованието, за което работя, никой - нито дете, нито възрастен - ще бъде толкова арогантен, че да изисква от някой друг да отговори толкова бързо на толкова сложен въпрос. Напротив, всеки ще е достатъчно съобразителен, искрен и отворен за чуждото мнение, за да чака търпеливо. Всеки е наясно, че търсенето на най-доброто става бавно, но че друг начин освен диалог на практика няма. Новото образование е съградено на базата на непрекъснат искрен диалог – това, което ни беше забранено по „онова“ време и на което се учим вече повече от 20 години.