Прозрачно огледало

Сводовете на старите къщи говореха нещо на хората минаващи под тях. Обаче никой не ги чуваше, колкото и да крещяха. Доверието между хилядите психически същества бе спаднало и светът се бе превърнал в едно нищо и никакво свърталище на духове, които били обладани единствено от мисълта за надмощие и взаимното си изяждане един друг. Сенките, които до скоро обитаваха града, излязоха на слънчева светлина и всички най-после видяха истинската им същност. Никой не бе предполагал какво всъщност представляват и към какво се стремят, никой не предполагаше в кой точно момент ще дойдат да си вземат това, което са спечелили, да вземат плодовете на мръсния си труд... Мръсен труд съществува ли? Кога един труд се нарича мръсен? Парцаливият просяк, седнал в подножието на градската управа, стана спокойно и замина. Мигът бе настъпил и той примирено пое по новия си път. Нито се страхуваше, нито се радваше... просто цял живот се бе подготвял старателно за този момент, когато сблъсъкът ще настъпи и на повърхността ще излязат всички, абсолютно всички. А прошката? Къде бе мястото на прошката през цялото това време? Какви бяха онези безбожни празници в църквата и безбройните литургии славещи Дявола? Нима можеше да се избегне това, което стана и което постави в шах целия град? Тръгна към картата на света, която седеше в центъра на площада и точно сега... градът, в който всички наоколо се бяха родили, не бе обозначен... „Той не е съществувал никога” - бавно му нашепна онзи глас, който го съпровождаше откакто се помни и заради който глас проклятието стана негова сянка... Проклятието, което поверието, за което никой не си спомняше, предсказа, че ще остене с него постоянно. Гробището седеше все така в далечината и сякаш всичко си бе както преди, само дето бе празно...без следа от всеки малък бял паметник, под който лежаха само черни души. Просякът застана мирно и погледна към слънцето, толкова топло, толкова жълто, толкова красиво и истинско..., погледна цветната градина, в която децата все още си играеха и в която времето не съществуваше, защото то никога не е съществувало, защото градът, сащото площадът, защото мястото където седеше, мястото където бе отраснал... то никога не бе съществувало, слънцето не бе никакво слънце, небето не бе небе... Огледа се още веднъж и видя, видя точно това, което бе гледал милиони пъти, но бе отказвал да види... Пустотата.... сивите тонове, тоновете плахоляк и валящите се в него празни бели листове.