Продължение на започнатото обсъждане :)
За мен спорът се свежда до ценности - това, което е ценно за мен, никак не е ценно за други хора. За мен е ценно спокойствието, хармонията, същинския контакт, естественото поведение и мислене. Социална революция? Ах! Дали ми е нужно да знам как се употребяват 10 вида вилички и лъжички, или пък ме вълнува етикецията в английския двор? Ами не, да ти кажа, Дени :))) Спокойно бих могла да преживея без това знание. Както и без електричество, небостъргачи, коли и самолети, най- вече без телевизор и радио. Просто смятам, че прекрасният мозък ни е даден, за да сме полезни един на друг - кой с каквото може. А не да съчиняваме сложни стратегии как да се избием за по- дълго време, дали да изтребим този или онзи народ. Или да зяпаме телевизора като телета, ронейки сълзи по драматични житейски ситуации, които никога няма да се случат точно на седящия пред телевизора. Защото истинския живот се случва между хората, а не пред телевизора, до радиото, в лаборатория или пред компютъра. Само с гледане и експерименти не става.
Всъщност, ако имах и най- бегла надежда, че "Обществото може да се промени" да направи въобще някаква разлика между "добро" и "зло", щях да се съглася, че цивилизацията е достижение. Но понеже обществото е създадено да служи на определени "властимащи" индивиди, пък и има цели "властнямащи" общества - какъв е смисълът да се търсят квалификации като добро и зло? Цялата тая гадост е плод точно на цивилизацията. И дори една сериозна криза - природно бедствие или икономически срив - не могат да обединят цивилизования свят. Защото всеки дърпа тъпата черга към себе си и въобще не му пука дали другия ще измръзне и колко зло е това... така мисля, Дени. Радвам се на твоя оптимизъм, на "вярата в доброто и в човека", но наистина много мразя празните химери.
Та въпросът ми е, какво е живот? Кое дефинира стойност и истинност. За теб това е контактът ти с близките ти. За мен - също. Но има хора, които нямат близки или те не ги вълнуват чак толкова, те вместо това инвестират цялата си душа, в нещо. Нещо добро или нещо лошо, но за тях това нещо е животът. И само то е стойностно. Това прави ли ги лоши, само защото вярват в нещо и се стремят да го осъществят?
И какво се получава ако това нещо е да кажем компютърна програма, или игра, или телевизионно предаване. Примерно, ако аз смятам нещо невероятно важно и компютърът ми забие (както е ставало безброй пъти) и по някакви причини не съм си записала промените, какво става? За теб,за 99.9999% от хората по света, това е нищо, просто един компютър който е забил, една машина, която трябва да рестартираш и всичко е ок. За мен обаче, това може да е едва ли не краят на света! Защото съм работила върху нещото дни и нощи и дни и така и съм инвестирала огромна енергия в нещо, което смятам за важно. Да, то не е дете, но то е мое интелектуално творение. И за мен е болезнено да го загубя. Така нещо виртуално носи съвсем реална болка. Първо от това, че трудът ти отива по дяволите, после идва обществената болка - когато трудът ти не бива публикуван и губиш уважение и признание, после финансова болка - защото без нещото няма да вземеш проект, т.е. няма заплата. Пък и винаги съществува възможността, точно това да е било голямото нещо, което ще промени качествено всичко. И т.н.
Какво искам да кажа? Ами представи си, че всяка нощ, ти си говориш с някакъв човек тук или в secondlife или във фейсбук или нещо такова. Нямате физическа връзка по някаква причина, но този човек ти става все по-скъп. Тази връзка истинска ли е, или не е? Стойностна ли е или не е, след като тя те кара да се усмихваш през деня, да спиш доволна през нощта, да бъдеш по-добра. Какво като е виртуална? Какво, дори ако човекът зад екрана е 100кг-мов дебелак от някой южен щат? Ти си тази, която определяш стойността, а не другият! Другият е просто катализатор за определени чувства. Чувства които са в теб, но ти сама не можеш да ги извадиш по някаква причина. Ако този човек променя живота ти по някакъв начин, въпреки че е виртуален, това истина ли е или не?
Какво изобщо е истина? Истина ли е ако си обичала 50 години един мъж и си изживяла прекрасни мигове с него и 2 дни преди края, научаваш, че той си е имал любовница през 25 от тях? Истина ли е, ако си вярвала в една кауза и тя се окаже грешна? Кое е по-важното, крайната цел или пътят към него? Пътят, който те кара да се променяш, да ставаш по-добра, по-силна, по-можеща. Да развиваш потенциала си и да разцъвфаш в нещата, които правиш.
Знаеш ли едно нещо, което много ме дразни (с риск да обидя някой тук, извинявам се, за което). Като видя във фейсбук (или някоя от другите социални мрежи), някой да си сложи на профила снимка на детето. Или със детето. Все едно ти не си важна като личност, ти не си ти, важно е детенцето. То е най-хубавото, което си създал и се хвалиш с него. Кастанеда беше писал нещо за това как човек трябва да има дете и да се откачи от него, да си вземе обратно личната сила. Да не е зависим. Мисля, че сега вече все по-ясно го разбирам. Защото всеки родител е обвързан с детето си с помощта на хормони. Хормони, които са израз на и причина за най-нежната и самоотвержена обич, която може да съществува. Хормони, които са нещо прекрасно, но и в същото време опасно. Опасно, защото те карат да забравиш кой точно си ти. Ти не си твоите хормони. Ти не си твоето дете. Ти не си твоето семейство, твоята работа, твоята кауза, твоята мечта, твоето тяло. Ти си ти - нещо много повече от всичко тук, на земята. Всичко друго са само изяви, неща с които си се обградил, за да играеш играта наречена живот. Но те не са ти! Да, всеки родител би се жертвал за детето си и това е правилно и еволюционно важно и изключително похвално. Изобщо не бих спорила с това. Споря обаче, когато хората започнат да определят целият си живот като "за децата, за семейството, за близките". Човек трябва да прави каквото прави за децата, но трябва да осъзнава, че това е личен избор. Жертва се за нещо, което смята за важно, но това си е неговият избор и неговият живот и неговата личност.Това не е егоизъм. Напротив. Това е, както казват на изток - да живееш, но да не си въвлечен. Ти ще направиш, каквото трябва, но не защото хормоните са ти заповядали, а защото това е твоят избор като осъзната, висша форма на живот. Това е твоят начин да създадеш. Което според мен поне е една от основните цели на живота ни.
Също както това ще бъде цел и на децата ти, защото те също като теб, са висша осъзната форма на живот, която има нужда от изява, има нужда да твори, да се радва, да изпълни мисията си в живота. Те са също като теб, прекрасни същества, същества, които не са някакъв твой придатък, те са също нещо много повече. Ако не беше така, никой от нас нямаше да продължава напред след като загубим някой, просто щяхме да измираме групово. Човекът до нас, който и да е той, е прекрасен, важен, великолепен. Но и той и ти и те, сте независими същества, които сте избрали да споделите живота си както можете, да си помагате и да се подкрепяте. Това е избор, и то избор над всякакви земни глупости. Защото за съществата в нашите тела, според мен повече или по-малко всяко земно нещо е еднавко смислено и истинно. Също както за нас, един театър, може да е забавен, затрогващ и т.н., но не и по-стойностен от театъра вкъщи. Примерно.Колкото до обществото - мога да пиша много. Но в общи линии, ще кажа много малко. Всяко натрупване на хора на едно място, ще доведе до общество и до цивилизация. Няма как да избягаш от това. Това е едва ли не свойство на материята, да се организира и да кооперира. Така че дори и на самотен остров, ще изкарате според мен точно 1 поколение без никаква организация. После ще се появят разни престъпления от всякакъв характер, те ще трябва да бъдат наказвани, което ще води до власт и злоупотреба с нея. Няма как да избягаш от това без еволюция, защото основната предпоставка за престъпленията не е обществото, в което живеем, а ние самите и телата ни и комплексите ни. Имало е престъпления и болести още преди хиляди години. Колкото и да си добронамерен, винаги има изключения от правилото. За да направиш нещо качествено ново, ти трябва да промениш много повече, от това просто да изключиш тока. Или да забравиш колелото. Трябва да промениш телата ни!
И последно - ако някой предложи на теб самата, лечение, което да те направи да живееш 200 години, ще откажеш ли? А на детето ти? Това пак е технология. Ако си живяла 50 години на твоя остров, и усещаш вече краят и че няма да видиш прекрасните морски залези повече и ти предложат това лечение, какво ще кажеш? Ще се откажеш ли от прекрасния си живот, в полза на новото начало. Не знам за теб, но аз определено бих поживяла и 200 и 2000 години ако може. Защото има толкова много да се изживее, да се види, да се опита. А новото начало си е ново. А и другият резонен въпрос - на остров като на остров, хората си чупят крака, ръце (инциденти, стават), ще гледаш ли твой близък в болка, със стърчащи кости и загниваща плът или ще потърсиш лекар? Някои неща се лекуват с билки, други си изискват стерилност и скалпел. Ами всички болести дължащи се на авитаминоза? Ами хематомите, които пак са горе-долу механична травма. Ами всички безумни усложнения при раждане? И е тъпо да говорим само за медицина, ами няма ли да ти липсва музиката? Няма ли да ти липсват книгите? Не знам, може би наистина имаме различни ценности, но за мен е глупаво да зачеркнеш горе-долу 3000 години опит и просто да започнеш от начало. Защото е много вероятно да свършиш по същия начин. Ако искаш промяна, трябва да промениш нещо.Оф много изписах, извинявам се на всички и най-вече на шефа си. Но наистина мисля, че трябва да вървим напред, а не назад. А това което предлагате е вървене назад. Напред не значи точно светът на Монсанто, но сега е моментът да го решим това. Точно затова и аз се захванах. Защото не искам да живея в такъв свят. Искам да живея в по-добър свят и съм напълно убедена, че такъв свят съществува и е достижим.
Животът за всеки отделен човек си се състои във важните за него неща - според мен. За мен е важно да пиша, близките ми да са здрави и да контактувам смислено с хора, които ми носят някакви положителности. Ако за теб живота е математика и физика - това в никакъв случай не те прави лоша, прави те само различна. Което никак не е лошо, защото иначе нямаше да има с кой да си дискутирам :))
Не, не съм привърженик на идеята "децата са всичко". Децата са си деца - потенциални самостойни единици. И семейството не е всичко. Не знам кое е всичкото. Не може да се каже, че живея "за децата, близките и семейството", дори само защото огромната част от времето и мислите си споделям с други хора. Точно там е въпросът - ако у нас нямаше радио, щях да мога да говоря с баща си, както ми се случва откак той ми идва на гости. Ако нямаше телевизор, може би мъж ми щеше да се прежали да прочете нещо мое (ако му дам, де). Комуникацията ще е необходима. Защото сега на моменти ми се струва, че е напълно излишна. Не, че не си говорим - надприказваме се с телевизора, изчакваме новините и филма и си говорим. За новини или за филм. Това не е комуникация, това е съществуване някакво.
Не бих живяла 200 години, на никаква цена. Нямам толкова капацитет. Ако някой направи глупостта да си счупи крака, просто ще му го наместя и шинирам. Не е трудно. Виж, за раждането, си трябват хора, които са наясно с нещата, но пък не смятам да раждам. Книгите ще ми липсват, да. Но ще го преживея.
Не е вървене назад. Просто съм уморена и ми писна да се боря с вятърни мелници. Може би е спиране. Защото светът, в който живея, никак не ме устройва, но промяната не зависи от мен. Правя каквото мога и накрая пак се оказва, че съм изяла фафла с ГМО, защото някой си е решил да печели на мой гръб. Дори да викаш с всички сили, ще се чуе гласът на някой с рупор, бъди сигурна. Ще се радвам, ако се окаже, че не съм права, че онези деца със свръхчувствителност оцелеят и променят света. Но не виждам начин да стане.
Хубаво сте се разговорили и сте засегнали толкова много теми, че ако реша да споделя мнението си по всяка една ще трябва наистина да намеря оня остров и да започна книгата, за която все си мечтая :)
Според мен онова, към което се стремим и което е важно в живота ни се променя и зависи от житейския ни опит. Като завърших, мечтаех да обиколя и видя различни известни градове по света. Е, видях достатъчно...и съм доволна, но критериите ми за щастие се промениха и не големите европейски градове бяха мястото, където исках да живея. . Никога не съм имала село или къща с двор и затова тези неща бяха съвсем далеч от представите ми за щастие, докато не поживях на Майорка, но там хората бяха различни и пропастта от милионерите до нас беше смазваща и това не беше моето място. Сега живея в къща с двор, но ми липсва природата.... Постигаш дадена цел, нещо липсва или не те удовлетворява и си поставяш нова.
Хората от комуната, която споменах идваха от най- цивилизованите държави и са имали избор. Предпочели са живот на остров сред природата, но това не е крачка назад, а свободното право на избор, което за съжаление в България липсва. Трябва наистина да се чустваш свободен- от отговорности, задължения, проблеми, за да можеш да избереш начина си на живот. Аз за себе си и семейството си на този етап искам да живеeм спокойно сред природата и поне за малко да избягам от цивилизацията, но не мога. Притисната съм от безброй задължения и най- вече искам да дам право на децата си също да изберат, къде са щастливи, преди да ги помъкна отново към различна cреда :)
Хората от т.н. трети свят мечтаят и рискуват живота си за да дойдат в цивилизацията (Германия, Испания, Англия, САЩ.....). А германците например мечтаят за екзотика, слънце, природа и без да рискуват живота си имат право на избор. Това може би е предимството на цивилизацията, че ти дава право на избор, а щом го имаш в повечето случаи на определен етап от житейския си път избираш природата пред големия град... Хората са различни и в различни периоди от живота си имат разни мечти!
Да науката ни отваря много прозорци, но затваря някои врати! Всички открития са направени с благородна цел в полза на човечеството, но повечето са били манипулирани и експлоатирани от финансови или политически интереси в ущърб на по- голяма част от хората. Случайна, ако мога да избирам между кралския двор и природата веднага бих хванала гората :))
Разбира се, че "онези деца" ще оцелеят и променят света. В противен случай ще се сбъднат някои предсказания за самоунищожителната мисия на човечеството. Аз вярвам , че Вселената (или Бог или Всемира) ще възстанови равновесието и хармонията. Не Егото, а Духът е силният. Материалният ни свят, ръководен от финансови и политически интереси сам ще се прецака! :)
За науката, не знам кои точно врати затваря, в крайна сметка никой не кара никого на сила да ползва електротехника - ако не искаш, можеш цял живот да не пипнеш компютър. Възможно е. Въпреки, че не разбирам защо би го направила.
Както и да е, на мен ми се струва малко все едно сте сърдити или уморени от цивилизацията. Което не е истински избор. Истинският избор е на онези богати хора, те са живяли и в двете и са избрали. Докато в нашият случай е по-скоро бягство. Бягство от недоволството ни и невъзможността ни да променим нещо.Не знам, аз както казах обожавам да си стоя на вилата и да съм далече от града. Обаче без интернет, няма да се чувствам щастлива, въпреки че ще ми е добре. Няма да съм щастлива без книги или без музика. Телевизията не е толкова важна, въпреки че като нямахме телевизор и ми беше малко тегаво. Въпреки че там стоя пред него може би 30минути на ден. Но както и да е, тези неща са част от мен и то част, която ми харесва. Може и да е въпрос на възраст, но мисля, че светът трябва да се променя, иначе просто не е интересно. И всички тези нови технологии отварят невероятни врати. Като например това да мога да си говоря с мама по телефона с часове. Вярно, ако бяхме фермери тя нямаше да е далеч, но това си поражда разнообразни проблеми :)
@ Дени:
Чопър ме е изпреварил. Коментарът ти ме изкефи много, и аз точно това си помислих - най-добрият ти коментар досега :).
За разлика от него знам, че можеш да си подобриш постижението :))).
И да вметна - също не одобрявам постването на снимки за личен профил във Фейсбук..., в които родителят е с детето си.
Може би защото след десет години в ролята на майка най-после почвам да си отвоювам обратно личната сила :).
Или може би защото прекалено многото любов към някого = окови, рамки и ограничения?
Относно телевизора и дистанционното - не можеш да изключиш. Самият човек, който страда от недостиг на време и контакти, има необходимост да участва и съпричаства. Телевизорът създава една илюзорна представа за лично включване в събитията. Когато бабата гледа как хората вечерят, тя се чувства все едно е поканена на вечеря с тях и това я прави съпричастна, дава и лъжливо чувство за принадлежност, което задоволява някакви нейни потребности и затова е необходимо. В такъв смисъл - не можеш да налагаш собствената си потребност от тишина и тъмнина, не заради цивилизацията, а заради връзките в простата семейна общност.
Относно Фейсбук - ми да, аз имам снимки на детето и на мъж ми в профила си, поради причината, че контактувам с приятели, с които не сме се виждали откак детето беше на две години, а мъж ми беше с къса коса. Така, че съм помолена да актуализирам нещата, за да можем да се познаем, ако случайно някой реши да долети обратно. Иначе слагането на снимки в профила изобщо няма смисъл за мен. Освен ако не си фотограф, де :)))
Относно коментара на Дени - пролича ли, че го харесвам, даже много? Всъщност, харесвам изобщо разговорите с нея, защото са смислени и аргументирани, без скандали и налагане.Дени позна!:) Уморих се, но най- вече от хората, които непременно държат да ми споделят всеки ден, на почти всеки кетъринг житейските си пътища: )Уморих се да им се усмихвам, да кимам разбиращо или да се прeструвам , че тъпите им смешки и красноречиви погледи са ми забавни :) Не могат ли да си споделят в някой блог мислите и да си пият бирата мълчаливо без да ме занимават със себе си :)))
А относно Чопар - ами Чопар си е Чопар, блогът все пак си е мой и ще си трия каквото аз реша. А за момента решавам, че харесвам всички коментари, те са ми полезни и приятни, допълват темата, не нарушават правилата и ги оставям :)))
А, много си е готино да видиш актуални снимки на приятел във Фейсбук (между другото единствената причина да имам акаунт в тази безумно тъпа социална мрежа е точно защото повечето ми приятели и ученици постват снимките си там - мързи ги да пращат мейли).
Аз имах предвид, че не харесвам, когато на самата снимка на профила някой е с детето си. Говори за зле прерязана пъпна връв :).
Ела, и аз не харесвам фейсбука. Изобщо не мога да разбера какво толкова му се прехласват. Но пък ми върши работа за актуализиране на стари контакти.
За фейсбук, честно казано и аз не мога да разбера как хората успяват да прекарат толкова време в него. Само за снимките има полза и коментарите към тях, иначе...пълна скука. Поне много рядко ми е бил наистина забавен. Както казва приятелят ми - фейсбук е клюкарник.
По въпроса с умората, който Коприна поде - вчера ми се случи нещо сравнително неприятно. Една жена ми се развика в маршрутката, че съм говорела по телефона. Неприятното се оказа не толкова забележката - която беше доста странна, все пак гласът ми е доста тих (за съжаление), толкова да съм я притеснила, но ок, да кажем, пречела съм й.Странното е, че ми стана много мъчно за жената. Защото имаше толкова злоба и възмущение в гласа й. Изненадах се на себе си, защото изобщо не й се ядосах, въпреки че съм напълно убедена, че не беше права. Но "това че другите търпят, не значи че не им е неприятно" ми прозвуча толкова жалко. Странно е, че хората виждат ситуацията като "търпене". В крайна сметка, ако някой ти пречи, винаги можеш спокойно и учтиво да го помолиш да престане и той/тя евентуално ще спре. Какво толкова. Но като избереш да не го правиш, защо трябва да смяташ себе си едва ли не за страдалец? За мен, ти си страдалец, ако си помолил и не си могъл да промениш нещото. И тогава вече можеш само да "търпиш". Но да говориш за "търпене", когато всъщност нищо не ти пречи да промениш реалността е наистина тъжно. В крайна сметка и на мен често са ми пречели хора в маршрутките. Но не съм го преживявала като драмата на ежедневието ми. Веднъж един младеж от УНСС се обади на поне 10 човека, за да предаде, че някой си се е издънил на изпит и да поклюкари по въпроса. Беше доста смешно, до около 5я номер. След това беше по-скоро досадно. И какво? Досадно, но не и трагично. А и винаги можеш да опиташ да помолиш човекът да спре да прави каквото прави. Не разбирам, защо ни е толкова трудно да имаме нормално общуване - все едно едва ли не ни е срам, че не сме достатъчно търпеливи и затова трябва да го прикрием с гняв.
И изобщо защо трябва да сме толкова уморени и изнервени. Както някой каза - винаги е имало стрес - някога хората са ги клали като животни, не е ли странно, че сме толкова отчаяни? Защото на мен така ми прозвуча цялото изказване - отчаян вик за помощ на някой, на който ама наистина му е писнало да му потъпкват правата. Друг е въпросът дали става въпрос за това или жената е била изнервена заради възрастта си, но все пак на мен ми се вижда по-достойна първата причина.
Цял ден мисля по въпроса и ми е много тъжно. Ясно е, че хората са различни - някои търпят повече някои неща, други не. Въпросът е, защо реагираме по такива безумни начини. Хората са превърнали гнева си едва ли не в щит. Само дето на практика това не е начин да се защитаваш, а само да се самозаблуждаваш. В крайна сметка или променяш каквото те дразни или свикваш, всичко друго е загуба на време. Същото важи и за умората - защо трябва да се уморяваме от такива неща. Има една думичка "не". Може би трябва да се научим да я ползваме...
И затова е използвала теб - като изкупителна жертва за всички онези случаи, когато от страх/безсилие/безсмислие се е оставяла да я потъпкват. Затова и реакцията и' е стотици пъти по-пресилена от нормалното.
Класически механизъм за компенсация.
Наскоро открих, че ползвам децата си по същия начин - когато много, ама много ми е скапано, те си го отнасят.
Сега се опитвам да спра в момента преди да кресна. Ако не успея - поне после се извинявам и им обяснявам, че те не са виновни.
"Само дето на практика това не е начин да се защитаваш, а само да се самозаблуждаваш. В крайна сметка или променяш каквото те дразни или свикваш, всичко друго е загуба на време" -- това е вярно, само че за да проработи този механизъм, трябва човек ДА ОСЪЗНАВА всичко това.А дори и да е awaken - това още не значи, че е Буда :). Трябва освен да го осъзнава, и ДА ДЕЙСТВА в унисон с това разбиране.
Опре ли до действието - и старите навици се събуждат....и ни приспиват отново...
Ела - компенсациите са ясни, само дето обикновено човек не си изпуска нервите на случайни хора. По един куп причини. А и смятам, че всички ние трябва да се опитваме да ставаме по-добри като личности, ако искаме обществото да върви напред. Ако компенсираш с някой близък в нормални граници, после ще му обясниш и той/тя ще ти прости, защото те обича. Но да го правиш на произволни хора е много безмислено и нагнетява цялото общество. Наприемр този случай с ватманката вчера, дето някаква пияна шофьорка я пребила - това може ли изобщо да е реакция на нормален човек, особено пък жена, пък било то и пияна? Масовото изнервяне е много лоша идея.
Случайна - ужасна случка. Аз поне просто си говорех с приятел, с който рядко се виждаме - при теб е било настина важно. Не разбирам какво не им е наред на тези хора....
А сега към любителите на първичните необитаеми острови: Обадете ми се на третия ден без топла вода, :))
Пестицид, водата подлежи на топлене :))))).
А понеже ставаше въпрос за циливилизацията като вредно/полезно явление, щом има елемент на вредност, аз го уважавам. И пържените картофи са вредни, но ги ям.:)))
За съжаление машината на времето, известна още като часовник, върви само напред и то доста бавно, така че се налага да изтърпим всичките изобретения, които ни натрапва човешкия гений и понеже ми е много радостно, че имам нет, трябва да споделя, че само благодарение достиженията на цивилизацията имам възможност да ви чета постовете. Затова, хора, пишете!
Вчера приятелка ми разказа следната история:
Някаква германка си живеела спокойния, уреден живот. Успешна кариера, красив любовник, ШОПИНГ терапия.........културни и забавни мероприятия, сигурност и безгрижие- МЕЧТА. Един ден прибирайки се в подредената си къща , поглеждайки прекрасната си градина тя внезапно и изненадващо решава, че не харесва уредения си живот и не това е мечтата и за щастие. Стяга си багажа и на летището купува 10- я полет от горе надолу за някакъв остров. На острова се наслаждавала на природата и свободата докато .......свършила парите. Прибрала се в Германия продала всичко, което имала и пак обратно на острова. Там решила да снима филм. Съдбата я срещнала с подобен на нея дивак (споделящ нейните представи за щастие) и направили филм за природата и живота на острова, който бил толкова успешен, че ги направил милионери. Но те са си все още на осторова. Историята е истинска. А това е немската мечта за щастлив живот :))))) Различава се от моята единствено по острова- моят е НИЧИЙ,откъснат от цивилизацията :)
А историята на тази германка е супер. Кога ли и аз ще мога да си позволя да отида на летището и да хвана 10я полет отгоре на долу :)
Но ако трябва да съм искрена, в момента мечтата ми е да си направим ферма с козички. И отново с кеф да ям сирене и да пия мляко. И да си имаме кокошчици и прасенце. И патета. Може и езеро с рибки. И да си садим разни растения. Знам, че съм голяма селянка, но толкова ми харесва да гледам животни. Има нещо много тъжно, в това как хората в градовете забравят какво е да гледаш животинче, толкова обсебени от чистотата на всичко. А то е невероятно, да се разбираш с друг вид, да те слуша, да си го гледкаш, да се грижиш за него и просто да ти е кеф, като го видиш, че е добре.
Цивилизацията е хубаво нещо, стига да имаш избор.Когато обаче вече нямаш избор, нещата трябва да се променят.